Стисна конвулсивно черния сак, когато влакът навлезе в перона.
Вратата издиша шумно и се отвори, той се качи, остави куфара в отделението за багаж и си намери свободно място.
Празното място зина срещу него като дупка, останала от избит зъб. Хари огледа лицата от двете страни, но всички бяха или прекалено възрастни, или прекалено млади, или не отговаряха на пола на заподозрения. Втурна се към деветнайсети ред и приклекна до белокос старец:
— Полиция. Издирваме…
— Моля? — високо попита старецът и сложи ръка зад ухото си.
— Полиция — повиши глас Хари.
Малко по-напред мъж с кабел в ухото се размърда и докладва нещо на ревера си.
— Издирваме човека, който най-вероятно е седял до вас. Да сте забелязали някой да е излизал или вл…
— Моля?
Възрастната жена, явно придружаваща стареца, се наведе напред:
— Току-що излезе от залата. И то по време на песента…
Последното изрече с такова възмущение, сякаш не допускаше полицията да има друго основание да арестува невъзпитания зрител.
Хари се втурна към изхода, отвори вратата, пресече фоайето и хукна по стълбите към преддверието. Още преди да е излязъл, извика на униформения гръб пред сградата:
— Фалкайд!
Ръководителят на „Делта“ се обърна и отвори вратата.
— Да си видял някой да излиза през последните две минути?
Фалкайд поклати отрицателно глава.
— Станкич в е сградата. Предупреди всички!
Фалкайд кимна и повдигна ревера си.
Хари се върна във фоайето и забеляза малък червен телефона на пода. Попита жените на гардероба дали някой е напускал залата. Двете се спогледаха и отрекоха в един глас.
— А има ли друг изход освен главния по стълбите?
— Само авариен — осведоми го едната.
— Да, но вратата му се затръшва толкова силно, че щяхме да чуем, ако някой го е използвал — напомни другата.
Отново застана до вратата на залата и огледа фоайето отляво надясно, като се мъчеше да се сети откъде би могъл да избяга Станкич. Дали Мартине му каза истината? Наистина ли Станкич е бил в залата? Усети слаб сладникав мирис на парфюм. Да, Мартине не го беше излъгала. Чак сега се сети, че на влизане в залата се блъсна в един човек. Разбра накъде е тръгнал Станкич.
Дръпна рязко вратата на мъжката тоалетна. Въздухът от отворения прозорец в дъното го близна с мразовития си език. Втурна се към прозореца, погледна корниза и паркинга отдолу. Удари гневно по перваза:
— Проклятие!
От едната кабинка се чу звук.
— Ехо! — извика Хари. — Има ли някой?
В отговор водата обля шумно писоара. И пак същото хлипане. Погледът на Хари обходи кабинките и намери единствената заета. Легна по корем върху пода и видя два крака в официални дамски обувки.
— Полиция! — извика Хари. — Добре ли сте?
Хлипането спря.
— Той отиде ли си? — попита разтреперан женски глас.
— Кой?
— Каза ми да не мърдам оттук петнайсет минути.
— Няма го.
Вратата се отвори. Теа Нилсен седеше на пода между тоалетния блок и стената, а гримът се стичаше по бузите ѝ.
— Заплаши, че ще ме убие, ако не му кажа къде е Юн — задавено се заоправдава тя.
— И вие какво направихте? — попита Хари, докато ѝ помагаше да седне върху капака на тоалетната чиния.
Тя премига объркано.
— Теа, какво му казахте?
— Юн ми изпрати съобщение на мобилния — отвърна тя, вторачила празния си поглед в стената. — Баща му се разболял. Довечера излита за Банкок. Само си представете, точно тази вечер.
— За Банкок? Казахте ли това на Станкич?
— А трябваше да посрещнем премиера заедно — продължи отнесено тя. По бузата ѝ е търколи сълза. — Дори не ми вдигна, когато му се обадих… аз… аз…
— Теа! Казахте ли на Станкич, че тази вечер Юн лети за Банкок?
Тя кимна с вид на сомнамбул, все едно всичко това вече не я засяга.
Хари стана и се върна във фоайето, където Мартине и Рикард разговаряха с мъж, в чисто лице Хари разпозна член от охраната на премиера.
— Отменете тревогата — обяви Хари. — Станкич вече е напуснал сградата.
Тримата се обърнаха към него.
— Рикард, сестра ти е отвън. Погрижи се за нея. Мартине, ще дойдеш ли с мен?
Без да чака отговор, Хари я хвана под ръка и тя се принуди да подтичва по стълбите, за да не изостава.