— Къде отиваме? — попита тя.
— На летището.
— И за какво съм ти аз?
— За да ми помогнеш, мила Мартине. Да намериш мъжа, невидим за моите очи.
Оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на влака: челото, носа, бузите, устата, брадичката, очите. Мъчеше се да отгатне къде се крие тайната, но над червеното шалче не виждаше нищо особено. Само безизразно лице с очи и коса, които изглеждаха черни като нощта, обгърнала стените на тунела между Централната гара на Осло и Лилестрьом.
Трийсет и трета глава
Хари и Мартине стигнаха до станцията в подлеза на Националния театър точно за две минути и трийсет и осем секунди. След две минути се качиха на бърз влак за Лилехамер с междинни спирки на Централната гара в Осло и на летището. Хари и Мартине заеха последните две свободни места във вагона, пълен с войници, пуснати в отпуск за Коледа, и студентски компании с вино в картонени кутии и коледни шапки на главите.
— Какво става? — настойчиво попита Мартине.
— Юн е тръгнал да бяга.
— Знае ли, че Станкич е жив?
— Той не бяга от Станкич, а от нас. Разбрал е, че е разкрит.
— В смисъл? — очите на Мартине се разшириха от удивление.
— Направо се чудя кое по-напред да ти обясня.
Влакът навлезе в Централната гара. Хари огледа внимателно перона. Нито следа от Юн Карлсен.
— Цялата история започва, когато Рагнхил Гилстрюп предлага на Юн два милиона крони, за да съдейства на компанията на Гилстрюп да купи част от недвижимите имоти на Армията. Юн отказва, защото Рагнхил не му изглежда достатъчно безскрупулна, за да запази сделката им в тайна. Вместо да се договори с нея, Юн си урежда среща с Мадс и Алберт Гилстрюп зад гърба ѝ. От тях иска пет милиона и обещание Рагнхил да не научава за сделката. Синът и бащата приемат.
— Откъде знаеш всичко това? — зяпна от учудване Мартине.
— След смъртта на съпругата си Мадс Гилстрюп явно изпада в дълбока депресия и решава да разобличи незаконната сделка. Затова се обажда на единствения полицай, с чийто номер разполага. На покойния ми колега Халвуршен. Включва се гласова поща и Мадс прави самопризнанието си. Преди няколко часа прослушах записа. Мадс споменава, че Юн Карлсен е настоявал да подпишат писмено споразумение.
— Юн винаги се застрахова срещу евентуални проблеми — отбеляза тихо Мартине.
Влакът напусна гарата, мина покрай Вила Вале — жилището на началника на гарата — и навлезе в сивия пейзаж на източните квартали: задни дворове с изпочупени велосипеди, празни въжета за простиране и потънали в сажди прозорци.
— Но какво общо има всичко това със Станкич? — попита Мартине. — Кой го е наел? Мадс Гилстрюп?
— Не.
Тъмният вакуум в тунела ги засмука. В мрака гласът на Мартине се чуваше съвсем слабо заради шумното тракане на влака:
— Рикард ли го е наел? Кажи, че не е той…
— Защо да е Рикард?
— В нощта, когато Юн ме изнасили, Рикард ме намери обляна в сълзи в клозета. Излъгах го, че съм се спънала в тъмното, но той не ми повярва. Придружи ме до леглото ми, без да събужда никого. Макар да не ми е казвал нищо, винаги съм имала чувството, че знае истината.
— Мм. Затова значи непрекъснато бди зорко над теб. Рикард явно наистина те обича.
— Вероятно точно затова… — подхвана тя, но млъкна.
— Да?
— Затова ми се иска да не е бил той.
— В такъв случай желанието ти е изпълнено.
Хари си погледна часовника. След петнайсет минути щяха да пристигнат на летището.
Мартине се притесни.
— Да не би…?
— Какво?
— Да не би баща ми да е научил за изнасилването? И да е… да е…
— Не, баща ти няма нищо общо. Поръчителят на убийството на Юн Карлсен…
Неочаквано излязоха от тунела. Над побелелите фосфоресциращи полета бе надвиснало тъмно звездно небе.
— … е самият Юн Карлсен.
Жената в униформа на Скандинавските аеролинии и ослепителна усмивка, постигната с употребата на избелваща паста за зъби, подаде на Юн билета и натисна копчето пред себе си. Над главите им се чу звън и следващият на опашката се втурна веднага към гишето, размахвайки номерчето си като мачете.
Юн се обърна с лице към голямата зала за отпътуващи. И преди бе идвал тук, но за първи път виждаше такава навалица. Шумът на гласове, стъпки и съобщения по уредбата се издигаше към високия сводест таван. Какофония, изпълнена с радостно нетърпение, смесица от езици и накъсани изречения, които му звучаха непонятно. Някои се прибираха за Коледа, други заминаваха другаде. Неподвижните опашки пред гишетата за летищен контрол се виеха като преяли гигантски змии между загражденията.