— Както вече отбелязах, Юн обича да се застрахова.
Двама студенти подхванаха пиянска песен на два гласа. Акомпанираше им шумното хъркане на един от войниците.
— Но защо? — питаше се Мартине. — Защо е искал да убие Роберт?
— Роберт е представлявал заплаха. Сержант-майор Рюе е чула разговор между двамата братя, в който Роберт се зарекъл да убие Юн, ако доближи някаква млада жена. Първо си помислих, че става дума за Теа. Ти обаче се оказа права: Роберт не е изпитвал любовни чувства към Теа. Юн ни заблуди с лъжата колко вманиачен бил Роберт по Теа, за да ни убеди, че Роберт е имал причини да желае смъртта му. Заплахата на Роберт всъщност е била свързана със София Михолеч — петнайсетгодишна хърватка. Момичето ми разказа всичко. Всяка седмица Юн я изнудвал да прави секс с него. Заканил се, че ако му откаже или се оплаче на някого, ще изхвърли цялото ѝ семейство от апартамента на Армията и ще уреди да ги екстрадират. София забременяла и помолила Роберт за помощ. Той ѝ обещал да сложи край на издевателствата на брат си. За жалост Роберт не съобщил в полицията или в ръководството на Армията, а решил сам да разреши семейния проблем без чужда намеса. По мои наблюдения в Армията на спасението имате такава традиция.
Мартине се вторачи в заснежените полета в мрака, нагънати като морски вълни.
— Значи такъв е бил първоначалният план. Кое се е развалило?
— Онова, което винаги се разваля — отвърна Хари. — Времето.
— Времето?
— Ако не бяха отменили полета за Загреб заради обилните снеговалежи, Станкич щеше да се прибере в Хърватин, да разбере, че поради нещастно стечение на обстоятелствата е убил поръчителя, и всичко щеше да приключи дотам. Но се случва друго. Станкич е принуден да остане в Осло и узнава за грешката си. Той обаче не знае името на поръчителя и затова продължава да преследва мишената.
По високоговорителите обявиха следващата спирка: летище „Гардермуен“, перона от дясната страна.
— И сега ще хванеш Станкич.
— Това ми е работата.
— Ще го убиеш ли?
Хари я погледна с недоумение.
— Той уби приятеля ти.
— Той ли ти го каза?
— Не. Предупредих го, че не желая да слушам нищо.
— Аз съм полицай, Мартине. Арестувам престъпници и ги предавам в съда.
— Нима? Защо тогава още не си повикал подкрепление? Защо не се обади на летището? Защо отрядът за бързо реагиране не пътува насам с включени сирени? Защо дойде сам?
Хари мълчеше.
— Никой друг освен мен не знае какво си открил, нали?
Хари видя през прозореца гладките сиви стени на летището.
— Време е да слизаме — отрони той.
Трийсет и четвърта глава
Пред Юн остана само един човек. После идваше неговият ред. Долови сладникав мирис на сапун, който събуди неотдавнашен спомен. Затвори очи и се помъчи да се сети къде го е усещал.
— Следващия, заповядайте! — подкани го служителят на „Летищен контрол“ — мъж с бронзов тен, облечен в риза с емблемата на самолетната компания.
Юн пристъпи напред, остави куфара и раницата върху лентата за багаж, а билета и паспорта — върху гишето.
— Роберт Карлсен? — въпросително го погледна мъжът. Юн кимна. — Два броя багаж за чекиране. Сакът остава като ръчен багаж, така ли?
— Да.
Мъжът разлисти документацията и въведе нещо на клавиатурата. Съскащият принтер изплю ивица хартия, на която бе отпечатано, че багажът пътува за Банкок. В този момент Юн се сети откъде му е познат мирисът. Усети го в ноздрите си, докато стоеше на вратата на апартамента си и за последен път се чувстваше в безопасност, преди непознатият да каже „имам съобщение за вас“ на английски и да вдигне черния пистолет. Юн едва устоя на порива да се обърне веднага и да провери дали човекът наистина е в залата.
— Приятно пътуване, Карлсен — пожела му мъжът със светкавично бърза усмивка и му подаде паспорта и билета.
Юн се завтече към опашките пред скенерите. Мушна билета си в джоба и хвърли бегъл поглед през рамо.
Станкич видя как Юн погледна право към него. За миг се паникьоса. Ами ако го е разпознал? После обаче Юн отмести очи от него и продължи да оглежда останалите пътници. Тревожното беше, че Юн Карлсен изглеждаше изплашен.