Закъсня и изпусна Карлсен на гише „Летищен контрол“. Налагаше се да действа незабавно, защото Юн вече се бе наредил на опашката за проверка, където всички и всичко минава през скенер и револверът нямаше как да остане скрит. Трябваше да му види сметката, преди Карлсен да премине от другата страна.
Пое си дъх, като последователно стискаше и отпускаше пръстите си около дръжката на оръжието, скрито под палтото.
Искаше му се веднага да застреля мишената, както правеше обикновено. Дори да успее да се измъкне в навалицата след убийството обаче, веднага щяха да затворят летището, да проверят повторно документите на всички пътници и впоследствие Станкич щеше да се сбогува не само с възможността да хване полета за Копенхаген след четирийсет и пет минути, но и със свободата си през следващите двайсет години.
Тръгна към обърналия се с гръб Юн Карлсен. Налагаше се да действа незабавно и без да се колебае; да притисне револвера до ребрата му и да му съобщи ултиматума си с две-три думи, на разбираем английски. После спокойно да го съпроводи през гъмжилото в залата към паркинга, да изпрати един куршум в главата му, скрит зад някоя кола, да напъха трупа под нея, да се отърве от оръжието, да мине благополучно през проверката, да се насочи към трийсет и втори изход и да се качи на самолет за Копенхаген.
Вече бе извадил наполовина револвера и се намираше на две крачки от Юн Карлсен, но онзи внезапно се отдели от чакащите и пое с бързи крачки към другия край на залата. Do vraga! Станкич се обърна и тръгна след него, като си налагаше да не бяга. Не те е видял, повтаряше си наум.
Върви, без да тичаш, казваше си Юн на свой ред. Иначе преследвачът ти ще разбере, че си го разкрил. Юн не го позна по лицето, а по червеното шалче. Докато слизаше към залата за пристигащи, Юн усети как потта избива по тялото му. Долу сви в обратна посока и когато се отдалечи достатъчно извън полезрението на хората по стълбите, взе сака под мишницата и хукна. Лицата на хората летяха покрай него с извадените очи и пронизителните писъци на Рагнхил. Юн се спусна по някакви стълби. Около него вече нямаше забързани пътници. Стъпките и дишането му отекваха самотно в широкия наклонен коридора. Лъхна го влажен студен въздух. Юн осъзна, че е тръгнал към паркинга, и се поколеба. Вторачи се в черното око на охранителна камера, все едно търсеше отговор нея. Напред забеляза врата със светеща табела с изображение, подобно на позата му в момента: мъж, застанал някак недодялано. Мъжка тоалетна. Скривалище. Възможност да изчезне, да се заключи вътре и да изчака последното повикване на пътниците за Копенхаген.
По коридора прокънтяха бързи крачки. Приближаваха се. Юн се втурна към тоалетната, отвори вратата и влезе. Посрещна го ярка бяла светлина. Сигурно такава гледка се открива пред очите на мъртъвците, когато отиват на небето, помисли си той. Тоалетната заемаше голяма площ. Ненужно голяма за отдалеченото си разположение от залите с пристигащи и заминаващи пътници. По протежението на едната стена стояха строени бели писоари. На другата стена имаше кабинки. Вратата се хлопна зад гърба му с леко металическо щракване.
Въздухът в тясната охранителна стая на летище „Гардермуен“ беше непоносимо горещ и сух.
— Ето го — посочи Мартине.
Хари и двамата охранители се обърнаха първо към нея, а после проследиха ръката ѝ.
— На кой монитор? — попита Хари.
— На този — тя се приближи до екрана, който показваше празен коридор. — Видях го да минава оттам. Той беше, сигурна съм.
— Тази камера се намира в коридора към паркинга — обясни единият охранител.
— Благодаря ви. Оттук поемам аз — кимна Хари.
— Почакайте. Това е международно летище и въпреки че сте полицай, ви трябва и разрешение за…
Охранителят млъкна, защото Хари извади револвера, затъкнат на кръста му, и го претегли в ръка:
— Това ще ми свърши работа на първо време.
Не дочака отговор.
Юн тъкмо се заключи в една от кабинките и чу как някой влезе в тоалетната. После водата в белите писоари с форма на сълза зашумя.
Седнал върху капака на тоалетната чиния, Юн не си вдигна краката, защото за разлика от горната част на вратите долната стигаше до пода.
Шумоленето на водата спря и се чу плясък. Някой пикаеше.
Първоначално Юн реши, че не може да е Станкич: кой би могъл да прояви чак такова хладнокръвие? Едва ли ще отидеш да се облекчиш точно преди да извършиш убийство. После обаче Юн си спомни какво му разказа веднъж бащата на София: Малкия спасител, когото всеки можел да наеме от хотел „Интернационал“ в Загреб за жълти стотинки, бил абсолютно безстрашен. Юн чу ясно как мъжът отвън вдигна ципа на панталона си. Музиката на белия порцеланов оркестър отново зашумя.