Хари обаче забеляза едно отчаяно лице на бледа жена в тънко черно кожено яке с дупки на лактите. Застанала до стената на часовникарското ателие, тя пристъпваше от крак на крак.
Лицето на младия мъж в ателието грейна в усмивка, когато Хари влезе. Часовникарят побърза да обслужи предходния клиент и веднага изчезна в офиса си. Върна се със стария часовник и го остави върху тезгяха с гордо изражение.
— Работи — установи Хари. Остана впечатлен.
— Всичко може да се поправи — отвърна младият мъж. — Само внимавайте да не пренавивате коронката, защото така механизмът се износва бързо. Опитайте. Ще ви помогна.
Докато Хари го навиваше, усети триенето на метал с метал и съпротивлението на пружината. Забеляза, че младият мъж го гледа някак втренчено.
— Извинете ме, но мога ли да ви попитам откъде имате този часовник? — попита той.
— От дядо ми — отвърна Хари, изненадан от неочакваното благоговение в гласа на часовникаря.
— Не този, а часовника на ръката ви.
— Бившият ми шеф ми го подари, когато напусна.
— Впечатлен съм — младият мъж се наведе към лявата китка на Хари и огледа внимателно часовника. — Без съмнение е оригинален. Шефът ви е проявил голяма щедрост.
— Нима? И какво му е специалното на този часовника?
— Не знаете ли? — удиви се часовникарят.
Хари поклати глава.
— Той е марка „Ланге 1 Турбийон“ от „Ланге и синове“. От опаката страна ще откриете сериен номер, който показва колко екземпляра са произведени от този вид. Ако не ме лъже паметта, са сто и петдесет. На ръката си носите един от най-великолепните часовници на света. Друг въпрос е колко разумно е да се разхождате с такова бижу. Имайки предвид пазарната цена на часовника, бих ви препоръчал да го държите най-малкото в домашен сейф.
— В сейф? — Хари огледа часовника без никакви отличителни знаци. Само преди броени дни го изхвърли през прозореца на спалнята си. — На мен не ми изглежда особено скъп.
— Точно това е интересното. Има семпла черна кожена каишка и сив циферблат. По него няма нито диаманти, нито злато. Но онова, което прилича на обикновена стомана, всъщност е платина. Часовникът е ценен, защото механизмът, изработен от инженери, е издигнат до висотите на изкуството.
— Разбирам. Колко струва според вас?
— Не знам. Вкъщи имам каталози с цените, предлагани на търгове за редки часовници. Мога утре да ги донеса.
— Моля ви за приблизителна цифра.
— Приблизителна?
— Да, само за да добия представа.
Младият мъж издаде замислено напред устната си и поклати глава. Хари чакаше.
— Не бих го продал за по-малко от четиристотин хиляди.
— Четиристотин хиляди крони? — възкликна удивен Хари.
— Не, не. Четиристотин хиляди долара.
Когато излезе навън, Хари не усещаше нито студа, нито оловната сънливост в тялото си, макар да бе прекарал последните дванайсет часа в сън. Надрусаната жена в тънкото кожено яке се приближи към него. Отнесен в мислите си, първоначално изобщо не я видя. Попита Хари дали той е същият полицай, с когото говорила преди няколко дни, и дали знае нещо за сина ѝ. Никой не го бил виждал от няколко дни.
— Къде са го видели за последно? — по навик попита Хари.
— Ти как мислиш? На „Плата“, къде другаде.
— Как се казва?
— Кристофер. Кристофер Йоргенсен. Ехо! Тук ли си?
— Какво?
— Да не си се надрусал, бе, човек?
— Извинявай. Занеси негова снимка в полицията. Остави я на първия етаж.
— Снимка ли? — Тя се разсмя гръмко. — Остана ми една, когато беше на седем. Според теб ще свърши ли работа?
— Нямаш ли по-нова?
— И кой да го е снимал? Аз ли?
Хари намери Мартине във „Фюрлюсе“. Кафенето беше затворено, но рецепционистът в приюта преведе Хари по вътрешен коридор в мокрото помещение в склада за дрехи. Застанала с гръб, Мартине тъкмо вадеше прането от пералнята. Хари се изкашля дискретно, за да не я изплаши.
Гледаше лопатките и мускулите на тила ѝ, преди тя да се обърне, и се питаше откъде ли е взела тази удивителна гъвкавост. И дали ще я запази завинаги. Мартине се изправи, наклони глава, отметна кичур коса от челото си и се усмихна.
— Здрасти, Хари.
Намираше се само на крачка от него. Стоеше с отпуснати встрани ръце. Той гледаше бледата ѝ, лишена от загар и същевременно огнена кожа; чувствените, разтворени ноздри; очите с необичайните зеници, потекли надолу към ирисите като снимки на частично лунно затъмнение; нежните устни, които тя несъзнателно открехваше, навлажняваше с език и долепяше една до друга, сякаш се целуваше сама.