Чуваше се бумтенето на барабан на пералня.
Бяха сами. Тя си нос дълбоко дъх и леко отметна назад глава.
Стоеше само на крачка от нея.
— Здравей — каза той и не помръдна.
Тя примига объркано, после се усмихна и се обърна отново към плота, където продължи да сгъва дрехите.
— След малко приключвам. Ще ме изчакаш ли?
— Трябва да довърша няколко доклада преди празника.
— Утре тук организираме коледна вечеря — леко се обърна тя. — Искаш ли да дойдеш и да се включиш в подготовката?
Той поклати глава.
— Други планове ли имаш?
До нея върху плота лежеше „Афтенпостен“. Посветиха цяла страница на войника от Армията на спасението, чийто труп намериха в тоалетната на летище „Гардермуен“ предната вечер. Вестникът се позоваваше на главен полицейски инспектор Гюнар Хаген, който съобщаваше, че и мотивът, и извършителят остават неизвестни на полицията, но убийството най-вероятно е свързано с покушението от миналата седмица.
Понеже двете жертви бяха братя и подозренията на полицията се насочваха към хърватски гражданин с неустановена самоличност, пресата не изключваше версията за семейна вражда. „Ве Ге“ напомняше, че преди години семейство Карлсен е ходило на почивка в Хърватия, а и отколешната традиция на хърватите да отмъщават за пролята кръв с кръв представлявала поредното доказателство в полза на теорията за вендета. Уводната статия в „Дагбладе“ предупреждаваше, че не бива да се стига дотам, населението да развие предубеденост към хърватите и да ги сложи под един знаменател с криминално проявени етнически групи като сърби и косовски албанци.
— Поканен съм да празнувам у Ракел и Олег. Преди малко се отбих да дам на Олег коледния му подарък и ме попитаха дали искам да се присъединя към тях.
— Двамата ли те попитаха?
— Тя.
Мартине продължаваше да сгъва дрехите. Кимна, сякаш Хари ѝ съобщи новина, която тя трябваше да обмисли.
— Да разбирам ли, че…
— Не. Между мен и Ракел не е станало нищо.
— Тя още ли е с другия? С лекаря?
— Да, доколкото знам.
— Не я ли попита?
В гласа ѝ се прокрадва обида и гняв.
— Отношенията им не ме засягат. Той щял да празнува с родителите си. Това е всичко. Ти тук ли ще празнуваш?
Кимна безмълвно, като продължаваше да сгъва дрехи.
— Дойдох да се сбогувам — продължи Хари.
Тя кимна отново, но не се обърна.
— Сбогом — повтори той.
Мартине остави дрехата върху плота. Раменете ѝ се разтресоха.
— След време ще разбереш, макар сега да не ти се вярва. Постепенно ще си дадем сметка, че така или иначе всичко е щяло да приключи.
Най-после тя се обърна. Очите ѝ плуваха в сълзи.
— Знам, Хари. И въпреки това нямам желание да се сбогуваме. Поне да опитаме. Толкова много ли искам?
— Не — усмихна се горчиво той. — Можехме да опитаме. Предпочитам обаче да се разделим сега, вместо да чакаме да си причиним болка.
— Но аз вече страдам, Хари.
Първата сълза се търколи по бузата ѝ.
Ако не знаеше историята на Мартине Екхоф, Хари би си помислил, че не е възможно млада жена като нея да е познала страданието. Хари си спомни какво каза веднъж майка му, докато гаснеше в болницата: който никога не е изпитал любов, е имал празен живот, но още по-празен е животът на онзи, който никога не е изпитал болка.
— Тръгвам си, Мартине.
И излезе. Приближи се до колата, паркирана до тротоара, и почука на страничното стъкло. То се спусна.
— Тя е вече голямо момиче. Няма нужда да се тревожиш толкова много за нея. Знам, че независимо от съвета ми ще продължаваш да бдиш над нея. Но исках да ти го кажа. Желая ти Весела Коледа и успех.
Рикард понечи да му отговори, ала в крайна сметка само кимна.
Хари тръгна към Айка. Вече усещаше затопляне.
Погребаха Халвуршен на третия ден на Коледа. Валеше дъжд, водата по улиците течеше като река, а на гробището снегът още беше сив и тежък.
Хари се включи в носенето на ковчега. Пред него вървеше малкият брат на Як. Хари го позна по походката — същата като на Халвуршен.
После се събраха във „Валкирията“ — непретенциозна кръчма, по-известна като „Валка“.
— Ела да поговорим — Беате дръпна Хари до маса в ъгъла. — Всички дойдоха.
Той кимна. Въздържа се да каже каквото си мислеше: Бярне Мьолер не се появи. Изобщо не се обади.
— След като случаят остана неразкрит, искам да разбера няколко неща, Хари.
Погледна бледото ѝ измъчено лице. Беате не беше въздържателка, но сега пиеше минерална вода. Питаше се защо. На нейно място, ако му понасяше, би изгълтал голямо количество алкохол, за да притъпи болката.