Мьолер поклати глава, загледан в тавана.
— В затворените пространства, където цари задуха и не се проветрява, винаги замирисва на гнило. И в нашата лига плъзна зараза. Първо решихме да внасяме незаконно оръжия, за да дадем адекватен отпор на противниците си. Нали те разполагаха с най-модерните оръжия. Впоследствие започнахме да ги продаваме, за да финансираме дейността си. Странен парадокс. Неколцина се разбунтуваха, но и те откриха колко бързо се е разпространила заразата. После дойдоха подаръците. В началото дреболии, за да поддържаме хъса си. Отказът да ги приемеш се смяташе за липса на солидарност. Всъщност подаръците представляваха следващата фаза в разложението, корупция, която те приобщава към лигата и преди да се усетиш, се озоваваш затънал до гуша в мръсотия. Няма връщане назад. Знаят много за теб. А най-лошото е, че нямаш представа кои всъщност са „те“. Бяхме се разделили на отделни „ядки“ от по няколко души, които се свързваха помежду си само чрез един-единствен човек, длъжен да пази пълна тайна. Преди ти и Елен Йелтен да го разобличите, изобщо не съм знаел, че Том Валер участва в лигата, че е организирал оръжейната контрабанда или се е подвизавал под кодовото име Принца. След това осъзнах колко сме се отдалечили от първоначалната си цел, а единствената ни мотивация да продължаваме дейността си беше алчността. Бях станал подкупен полицай и неволен съучастник в… — Мьолер си пое дълбоко дъх — … в кончината на полицаи като Елен Йелтен.
Около тях във вихър се въртяха парчета и валма от облаци и създаваха усещането, че Фльойен лети.
— Дойде моментът, когато не можех да продължавам. Опитах се да се измъкна. Казаха ми какви възможности имам. Бяха съвсем прости. Но вече не се страхувам. Единствено се боя да не посегнат на семейството ми.
— Затова ли ги напусна?
Бярне Мьолер кимна.
— И ми подари часовника, за да сложиш окончателно край на тази история? — въздъхна Хари.
— Нямаше кого другиго да избера освен теб, Хари.
Хари кимна. В гърлото му заседна буца. Спомни си какво му каза Мьолер по време на последната им среща: странно защо по тези места, отдалечени само на шест минути с въжената железница от центъра на града, все още има хора, които изгубват пътя и умират. А нима лесно може да се обясни фактът, че човек в Меката на справедливостта внезапно изгубва представа кое е правилно и кое — не, и се превръща в един от онези, срещу които се бори. Хари се замисли за всички съображения, важни и незначителни, довели до решението му да не спаси Юн Карлсен на летището.
— А ако ти призная, че и аз не се различавам от теб, шефе? Ако ти кажа, че спокойно бих могъл да съм на твое място?
Мьолер сви рамене.
— Случайностите и нюансите различават героя от престъпника, Хари. Винаги с било така. Праволинейната почтеност е присъща на мързеливите хора без визия за бъдещето. Без закононарушители и неподчинение и досега щяхме да си живеем във феодалното общество. Изгубих, Хари, и толкова. Вярвах в нещо, но позволих да ме заслепят и когато отново прогледнах, сърцето ми беше проядено от корупция. Случва се непрекъснато.
Хари се сви срещу вятъра. Питаше се какво да отговори на Мьолер. Когато най-сетне измисли, гласът му прозвуча някак отчуждено и изтерзано:
— Съжалявам, шефе. Не мога да те арестувам.
— Не се притеснявай, Хари — успокои го Мьолер. — Исках само да прозреш всичко. Да разбереш. И да си вземеш поука. Нищо повече.
Хари се взираше в непрогледната мъгла и напразно се мъчеше да послуша съвета на своя приятел и бивш началник: да прозре всичко. Накрая от напрежение в очите му избиха сълзи. Обърна се, но Бярне Мьолер вече го нямаше. Хари го извика по име в мъглата, макар да знаеше, че Мьолер е прав: това е всичко. Все пак му се струваше редно някой да извика името му.