Хари забеляза червенината, плъзнала по лицето на Беате. Тя не обичаше да се превръща в център на всеобщото внимание. Най-малко пък искаше да блести с природната си даденост да разпознава престъпници с криминални досиета върху неясни, зърнести снимки. От Отдела за борба с грабежите продължаваха да я викат да им съдейства при заплетени случаи.
— Беате — обърна се към нея Мьолер, — надявам се да не забравиш моето лице. Вече няма да ме виждаш всеки ден. Ако случайно се колебаеш, използвай тази лупа.
Халвуршен бутна леко Беате по гърба. Мьолер ѝ връчи подаръка си и я прегърна под бурните ръкопляскания на колегите, а тя пламна като божур.
— Следващата вещ е този стол — продължи Бярне. — Възнамерявам да подаря и него, защото както разбрах, моят наследник Гюнар Хаген си е поръчал нов, с черна кожа, висока облегалка и други екстри.
Мьолер се усмихна на новия шеф, но онзи не му върна усмивката. Само кимна.
— Столът ще отиде при полицай от Стайншер, когото още с идването му при нас настанихме в един кабинет с най-големия хулиган в сградата, стопанин на разнебитен стол. Младши, крайно време е.
— Ура! — възкликна Халвуршен.
Всички се обърнаха към него с усмивка. Той на свой ред също се усмихна.
— И накрая искам да подаря един скъп за мен предмет на специален за мен човек, който има нужда от него. Този човек с най-талантливият ми следовател и най-ужасният ми кошмар. — Мьолер извади от джоба на сакото си ръчен часовник: — На човека, който винаги се съобразява само със собствената си интуиция, със собствения си работен график и — напук на всички опити да го накараме да не закъснява за служебните ни съвещания — със собственото си разбиране за време. Надявам се моят подарък да ти помогне да си свериш часовника с колегите от отдела, Хари. Не приемай думите ми само в буквалния им смисъл.
Разнесоха се откъслечни ръкопляскания. Хари се приближи и прие подаръка: часовник със семпла черна кожена верижка. Марката не му беше позната.
— Благодаря.
Двамата мъже се прегърнаха.
— Нагласих го да избързва с две минути — прошепна Мьолер. — Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял. Приключих с наставленията, останалото си го знаеш.
— Благодаря — повтори Хари.
Мьолер го задържа доста дълго в прегръдката си. Хари се сети, че трябва да остави на масата подаръка си за бившия си началник. За късмет така и не разопакова дивидито с „Всичко за Ева“.
Пета глава
Юн намери Роберт в задния двор на магазин „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“.
Облегнат върху рамката на вратата със скръстени ръце, Роберт наблюдаваше как доброволци пренасят черни чували за отпадъци от камиона в склада на магазина. От устите на носачите излизаха бели облачета пара, съпроводени от псувни на различни езици и диалекти.
— Добър ли е уловът? — поинтересува се Юн.
Роберт сви рамене.
— Хората на драго сърце са готови да се разделят с летните си дрехи, за да си разчистят гардероба за следващата година. А на нас ни трябват зимни палта и якета.
— Момчетата ти използват много актуален жаргон. Осъдени на общественополезен труд вместо на лишаване от свобода?
— Вчера преброих доброволците. Оказа се, че наркоманите, дошли да изкупят вината си през закона, са два пъти повече от последователите на Исус.
— Значи са необработена, но благодатна почва за мисионери. Какво чакаш? Заеми се — усмихна се Юн.
Роберт извика на едно от момчетата да му хвърли кутия цигари. После мушна в уста си „пирон за ковчега“ без филтър.
— Извади я — нареди му Юн. — Дал си обет в Армията да не пушиш. Ще те изхвърлят, ако разберат.
— Кой е казал, че ще я запаля? Какво искаш, брато?
— Да си поговорим — вдигна рамене Юн.
— За какво?
— Как така за какво? — засмя се Юн. — Нали сме братя, нормално е да си споделяме разни неща.
Роберт кимна и извади стръкче тютюн от езика си.
— Като казваш „да си споделяме“, имаш предвид ти да ме наставляваш как да си живея живота, нали?
— Стига де.
— Какво тогава?
— Нищо! Питам се как си.
Роберт извади цигарата от устата си и плю в снега, после вдигна глава към бялата облачна пелена и присви очи.