Докато Рикард говореше, погледът ѝ се плъзна над събралото се множество от познати лица. Някой ден тя щеше да омъжи за момче от Армията на спасението, а после щяха да командироват двамата в друг град, в друг район. Но те щяха да се върнат в „Йостгор“ — Армията го купи и отсега нататък имението се превърна в мястото, където ще прекарват летата си.
Встрани от множеството, на стълбите пред къщата, момче с руса коса милваше котка, настанила се в скута му. Усети как то я погледна, но успя да отмести погледа си, преди да го е разкрила. Само с него не се бе запознала. Знаеше името му: Мадс Гилстрюп, внук на предишните стопани на „Йостгор“. Мадс беше с няколко години по-голям от нея, а семейството му се славеше като богаташко. Струваше ѝ се много симпатичен, но и доста самотен. Какво всъщност правеше той при тях? Пристигна снощи. Цяла вечер обикаля наоколо с намръщено лице, без да заговори някого. На няколко пъти обаче тя усети погледа му върху себе си. Тази година всички я зяпаха. Нещо ново.
Роберт я откъсна от мислите ѝ. Сложи нещо в ръката ѝ и прошепна:
— Ела в плевника, когато генералското отроче приключи. Искам да ти покажа нещо.
Роберт стана и тръгна, а тя погледна какво е пуснал в шепата ѝ. Едва се сдържа да не изкрещи. Закрила уста с ръка, пусна пчелата в тревата. Насекомото още мърдаше, но нямаше нито крачета, нито крилца.
Най-сетне Рикард завърши речта си. Тя видя как нейните родителите се оттеглят на масите за кафе заедно с майката и бащата на Роберт и Юн. И двете семейства се смятаха за част от така наречените „силни фамилии“ в енориите си в Осло и тя знаеше, че я държат под око.
Тръгна към клозета. Едва когато зави зад ъгъла и изчезна от полезрението им, се втурна право в плевника.
— Знаеш ли какво е това? — попита Роберт с мутирал глас, а очите му се смееха.
Легнал в сеното, той дялкаше корен на дърво със сгъваемото си ножче, което неизменно носеше затъкнато в колана си. Вдигна дървото, за да види и тя какво е измайсторил. Беше виждала такова нещо само на рисунка. Надяваше се сумракът в плевника да му попречи да забележи руменината по лицето ѝ.
— Не — излъга тя и седна до него в сеното.
Той отново я стрелна с предизвикателния си поглед, сякаш знаеше за нея нещо, което дори самата тя не подозира. Без да свежда очи, тя се облегна на лакти.
— Мястото му е тук — мушна ръка той под роклята ѝ.
Тя усети как твърдият корен се плъзга по кожата ѝ и преди да успее да събере бедрата си, опря о бикините ѝ. Горещият му дъх лъхна шията ѝ.
— Недей, Роберт — прошепна тя.
— Направих го специално за теб — просъска той.
— Престани, не искам.
— Отказваш ми? На мен?
Дъхът ѝ секна. Не съумя нито да отговори, нито да извика. Неочаквано от вратата на плевника долетя гласът на Юн:
— Роберт! Остави я, Роберт!
Тя усети, че той престана да притиска дървото към стиснатите ѝ бедра. Извади ръката си, но остави дървото под роклята ѝ.
— Ела при мен! — Юн сякаш говореше на непослушно куче.
Роберт се засмя и стана. Намигна ѝ и излезе при брат си.
Тя също се изправи и изтупа сеното от дрехите си, едновременно успокоена и засрамена. Отдъхна си, задето Юн прекрати играта. Но се смути, защото той явно сметна, че не става дума за невинна закачка.
По-късно, по време на вечерната молитва на трапезата, тя се взираше жадно в кафявите очи на Роберт и поглъщаше с поглед устните му, от които се сипеха дума след дума. Изобщо не го слушаше, но се засмя в шепата си. Той беше полудял! А тя… какво ѝ ставаше и на нея? И тя полудя. И се влюби? Да, точно така, беше влюбена. Но това влюбване не можеше да се сравнява с детските ѝ увлечения от миналата и по-миналата година. Сега усещането беше по-силно, по-значимо и по-вълнуващо.
В леглото, докато се мъчеше да пробие с поглед тавана, отново я напуши смях.
Леля Сара изсумтя на сън и спря да хърка. Отвън се чу вой. Сигурно кукумявка.
Ходеше ѝ се до тоалетната.
Никак не ѝ се ставаше, но нямаше избор. За да стигне до клозета, се налагаше да мине по росната трева покрай плевника, тъмен и плашещ през нощта. Затвори очи, ала и това не помогна. Измъкна се от спалния чувал, мушна крака в сандалите и излезе на пръсти.