Гюнар Хаген и началникът на криминалната полиция се спогледаха.
— Така или иначе — подхвана шефът, — трябва да държиш Хуле под око, Гюнар. Доколкото разбрах, наскоро приятелката му го е напуснала. А ние отлично знаем, че подобни случки правят мъже с проблемите на Хари Хуле още по-податливи на рецидиви. А това не можем да го приемем, пък ако ще да е разплел стотици случаи в отдела.
— Ще го държа изкъсо — зарече се Хаген.
— Хуле е старши инспектор — напомни Мьолер и затвори очи. — Не е редови полицай. Освен това не обича да го държат изкъсо.
Гюнар Хаген кимна и прокара длан по гъстата си коса с форма на венец.
— Кога започваш работа в Берген… — той отпусна ръката си, — … Бярне?
Мьолер беше готов да се обзаложи, че и неговото име загорча в устата на приемника му.
Докато вървеше по улица „Юрте“, Хари разбра по обувките на минувачите, че наближава кафенето „Фюрлюсе“. Момчетата от Отдела за борба с наркотиците често повтаряха, че най-голям принос за идентифициране на наркоманите имат препълнените складове за униформено облекло на въоръжените сили, защото именно с посредничеството на Армията на спасението излишъкът от обувки отива при наркозависимите. През лятото носят сини маратонки, а през зимата — черни кубинки. В комбинация със зелената найлонова торбичка на традиционния пакет с храна на Армията на спасението те представляват униформата на уличния дрогар.
Хари кимна на охранителя пред вратата, облечен в пуловер с качулка с емблемата на Армията.
— Нищо ли няма да оставите? — попита охранителят.
— Нищо — Хари обърна джобовете си.
Табела на стената забраняваше на посетителите да внасят алкохол. Ако носеха такъв, следваше да го оставят на охраната и да си го вземат на излизане. Хари знаеше, че служителите на Армията отдавна са се отказали да изискват от посетителите да предават на охраната наркотиците си, защото никой зависим не би го направил.
Хари влезе, наля си чаша кафе и седна на пейката до стената, „Фюрлюсе“ — кафенето на Армията — представляваше осъвременен вариант на пункт за раздаване на безплатна супа, където нуждаещите се получават сандвич и топла напитка. Единствено клиентелата отличаваше уютното светло заведение от обикновено кафене. Деветдесет процента от идващите наркомани бяха мъже, останалите — жени. Тук имаха възможност да се подкрепят със сандвичи с кафяво или бяло сирене, да разлистят вестник, да поговорят на спокойствие. Кафенето предлагаше на наркоманите място, където да се стоплят и да си отдъхнат, преди да подновят търсенето на дневната доза. Понякога вътре се отбиваха полицейски разузнавачи, но между тях и Армията съществуваше негласно споразумение на територията на „Фюрлюсе“ да не се извършват арести.
Хари огледа помещението. Мъжът на съседната маса бе замръзнал в странна поза, сякаш по средата на дълбок поклон. Навел глава, той държеше хартия за цигари между почернелите си пръсти, а пред него, на масата, бяха пръснати празни угарки.
Дребна жена с униформа на Армията смени изгорелите свещи върху малка маса с четири снимки в рамки. Три от тях бяха портрети на хора, а четвъртата — кръст с име на бял фон. Хари стана и се приближи до жената.
— Какво е това? — попита той.
Нещо във външността ѝ — вероятно тънкия врат и мекотата на движенията ѝ или гладката гарвановочерна, неестествено лъскава коса — ѝ придава вид на котка, помисли си Хари. Жената се обърна. Първоначалното впечатление се засили от малкото ѝ лице, непропорционално широката ѝ уста и едва забележимия ѝ чип нос — сякаш изваден от японски комикс. Ала най-силно го поразиха котешките ѝ очи. Хари не бе в състояние да обясни какво го смущаваше у нея, но определено долавяше нещо гнило.
— Ноември — отговори тя.
Имаше спокоен, дълбок мек алтов глас. Той се запита дали говори така по принцип, или просто си е създала навика да използва ниския си регистър. Познаваше немалко жени, които умеят да променят тембъра си, както сменят носните си кърпички. Имат един глас за домашна употреба, втори при запознанство и социални контакти, трети за интимна близост.
— Не ви разбирам — призна той.
— Това са починалите хора през ноември.