Хари огледа снимките и най-сетне схвана.
— Четирима?
Пред една от снимките лежеше писмо с разкривени букви, написано с молив.
— Средно на седмица имаме по един смъртен случай. Четирима загинали се смятат за нещо нормално. Първата сряда от всеки месец правим възпоминателна церемония. Да не би сред покойниците да има ваш…?
Хари поклати отрицателно глава.
„Скъпи мой Од“, започваше писмото. Нямаше цветя.
— С какво мога да ви помогна? — попита жената.
Хари се замисли. Май не разполага с цял репертоар от гласове, заключи той. Явно по принцип говори с този дълбок приятен тембър.
— Пер Холмен… — подхвана Хари, без да знае как да продължи.
— Клетото момче. Ще му направим помен през януари.
— Първата сряда от месеца — кимна Хари.
— Точно така. Заповядайте при нас, братко. Обръщението, произнесено напълно непринудено, все едно се подразбира от само себе си, не прозвуча като притурка към изречението. За миг Хари почти ѝ повярва.
— Идвам от полицията — поясни Хари.
Разликата в ръста им, твърде голяма, я принуди да отметне назад глава, за да го вижда добре.
— Струвате ми се познат.
— Възможно е. Идвал съм тук, но не ви помня.
— Дежуря само половин ден. През останалото време съм в щабквартирата на Армията на спасението. В Отдела за борба с наркотиците ли работите?
— Не, разследвам убийства.
— Убийства ли? Но Пер не е…
— Може ли да поседнем?
Тя се огледа колебливо.
— Много ли сте заета? — попита Хари.
— Не, напротив. На ден приготвяме обикновено по осемстотин сандвича. Но днес изплащат социални помощи и е по-спокойно.
Тя повика едно от момчетата да я замести. Хари разбра името ѝ от краткия им разговор. Мартине. Мъжът с цигарената хартия в ръка се наведе още малко над масата.
— Нещо в този случай ме смущава — призна Хари, след като седнаха. — Що за младеж беше Пер?
— Трудно е да се каже — въздъхна Мартине и продължи, защото Хари я погледна въпросително: — Дългогодишната злоупотреба с наркотици причинява сериозни мозъчни увреждания и разпад на личността. Пристрастяването доминира над всичко останало.
— Разбирам, но все пак искам да ми кажете какво е вашето впечатление от него. Вие сте го познавали добре.
— За съжаление не. Питайте бащата на Пер какво беше останало от личността на сина му. Няколко пъти идва да го прибира оттук. Накрая се отказа. Сподели, че Пер започнал да ги заплашва, защото криели всички ценности в дома си. Баща му ме помоли да го наглеждаме. Обещах да направим всичко по силите си, но подчертах да не се надява на чудеса. И наистина не се получи…
Хари я погледна. По лицето ѝ се изписа характерното за социалните работници примирение.
— Сигурно е пълен кошмар — отбеляза Хари и се почеса по ранения прасец.
— Да, никой освен наркозависимите не знае колко им е тежко.
— Говорех колко кошмарно е да си родител на наркоман.
Мартине замълча. До съседната маса се приближи момче в скъсано шушляково яке. Отвори прозрачен найлонов плик и изсипа върху хартията на замръзналия мъж тютюн, събран от стотици фасове. Тютюнът покри не само хартията, но и почернелите му пръсти.
— Весела Коледа — промърмори момчето и се отдалечи от масата с походката на грохнал старец, отличителна за злоупотребяващите с дрога.
— Кое ви смущава в случая на Пер? — поинтересува се Мартине.
— Изследванията показаха, че в кръвта му няма наличие на наркотици.
— Е, и?
Хари погледна мъжа на съседната маса. Той се опитваше отчаяно да си свие цигара, но пръстите отказваха да му се подчинят. По кафявата му буза се стичаше сълза.
— Запознат съм с особеностите на състоянието абстиненция. Пер дължеше ли пари на няколко?
— Нямам представа — отсече тя.
Категоричният ѝ тон подсказа на Хари, че е безсмислено да се надява на отговор на следващия му въпрос.
— А дали бихте…
— Не — прекъсна го тя. — Нямам намерение да разпитвам посетителите ни. Вижте, тук идват хора, изоставени от всички, и моята задача е да им помагам, не да ти преследвам.
Хари я изгледа продължително.
— Имате право. Извинете ме за неуместната молба. Няма да се повтори.
— Благодаря ви.
— Имам само още един, последен въпрос.
— Питайте.
— Ще ми… — Хари се подвоуми, защото се притесняваше да не допусне фатална грешка, — … ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че разследвам този случай именно защото съм загрижен за доброто на хора като вашите посетители?
— Имам ли основания да ви вярвам? — наклони глава тя.