Говореше английски като британец, но произнасяше съгласните като източноевропеец.
— Няма значение. Длъжна съм да погледна паспорта ви, господине. Така гласят международните разпоредби.
Той кимна с разбиране и ѝ подаде банкнота от хиляда крони и паспорта си. Република Хърватска? Сигурно една от новообразуваните се държави на изток. Рецепционистката му върна ресто, прибра хилядарката в касата и реши непременно да провери защитните елементи на банкнотата, след като гостът отиде в стаята си. Стараеше се да поддържа високо ниво, макар да работеше в един от най-непретенциозните хотели в града. Този мъж не ѝ приличаше на измамник, а по-скоро на… мда… как го преценяваше всъщност? Даде му пластмасова карта, обясни му на кой етаж е, как да използва асансьора, кога сервират закуската и кога трябва да освободи стаята на заминаване.
— Ще желаете ли още нещо, господине? — изчурулика тя.
Осъзнаваше, че този хотел не заслужава безупречния ѝ английски и изисканото обслужване, което предлага. Скоро планираше да кандидатства за по-престижно място. Ако пък не я одобрят, ще престане да бъде толкова любезна.
Той се изкашля и попита къде се намира най-близката „phone booth“ — улична телефонна кабина. Не искал да звъни от телефона в стаята си.
Рецепционистката се замисли. Мобилните технологии изместиха доста успешно уличните кабинки в Осло, но тя се сети за една съвсем наблизо, на площада пред Централната гара. Въпреки че кабинката се намираше на не повече от стотина метра, тя извади малка карта на града, отбеляза маршрута до там и му разясни как да стигне. Така правят служителите в луксозни хотели от вериги като „Радисън“ и „Чойс“. Вдигна глава, за да се увери, че я е разбрал. Кой знае защо, се почувства малко объркана.
— Пак сме двамата с теб срещу целия свят, нали, Халвуршен?
С обичайния си поздрав за добро утро Хари нахълта въодушевен в кабинета.
— Имам две съобщения за теб. Новият шеф поръча да се отбиеш в кабинета му. Освен това се обади някаква жена. Искаше да говори с теб. Имаше много приятен глас.
— Охо? — Хари метна палтото си към закачалката, но не улучи.
— Виж ти! — възкликна Халвуршен. — Нима най-сетне успя да го превъзмогнеш?
— Моля?
— Пак хвърляш дрехи на закачалката. И говориш за двама ни срещу целия свят. Не си правил така, откакто Ракел те зар…
Хари го стрелна с предупредителен поглед и Халвуршен си затвори устата.
— Какво искаше жената?
— Да ти съобщи нещо важно. Името ѝ е… — Халвуршен разрови бележките на бюрото — … Мартине Екхоф.
— Нищо не ми говори.
— Работи в кафенето на Армията на спасението.
— Аха, сетих се!
— Поразпитала насам-натам. Пер Холмен нямал дългове.
— Наистина? Мм. Ще ѝ звънна. Дано има и друга информация.
— Мина ми през ума и поисках номера ѝ, но тя наблегна, че няма какво повече да ни каже.
— Добре. Чудесно.
— Защо тогава изглеждаш толкова разочарован?
Хари се наведе да си вдигне палтото, но вместо да го окачи, го облече.
— Младши, налага се пак да изляза.
— Но шефът…
— Ще почака.
Портата на контейнерното депо зееше отворена, но на оградата висеше табела с предупреждение, че влизането с превозни средства е забранено. Знак насочваше водачите да оставят автомобилите на близкия паркинг. Хари се почеса по прасеца, огледа дългата свободна пътека между контейнерите и влезе с колата. Охранителят седеше в ниска къщичка с вид на строителна барака на колела, преживяла многократни надстройки през последните трийсет години. Което впрочем не беше никак далеч от истината. Хари паркира пред входа и измина оставащите няколко метра с бързи крачки.
Охранителят, облегнат на стола с ръце на тила, дъвчеше кибритена клечка, докато Хари му обясняваше защо е дошъл. И какво го е сполетяло предната вечер.
По лицето на охранителя се движеше единствено кибритената клечка, но Хари сякаш долови лека усмивка, когато стигна до борбата с кучето.
— Черният мецнер е братовчед на родезийския риджбек — обясни той, — Едва успях да го вкарам в страната. Отличен пазач. Освен това не издава присъствието си с никакви звуци.
— Забелязах.
Кибритената клечка подскочи доволно в устата му.
— Мецнерът е ловец. Промъква се безшумно, за да не изплаши плячката.
— Плячка ли? Да не ми казвате, че кучето е искало да… ме изяде?
— Е, не знам дали точно да ви изяде.
Без да отговори еднозначно на зададения му въпрос, охранителят продължаваше да се взира безизразно в Хари. Преплетените на тила му ръце обхващаха цялата задна част на главата. Или ръцете му са твърде големи, или главата — твърде малка, помисли си Хари.