След като вземеха някакви пликчета, мършавите хора се отдалечаваха от площада с приведени срещу ледения вятър гърбове. Разбра какво се случва пред очите му. В Загреб, а и в други европейски градове, бе виждал как се продава хероин, но никъде търговията не се осъществяваше толкова явно като тук. Сети се на какво му напомнят събралите се хора. На тълпите, в които попадна и той, след като сърбите се оттеглиха. Тълпите от бежанци.
Недалеч от навеса спря бял автобус. Вратите се отвориха, но не се качи никой. Към автобуса се приближи девойка. Веднага разпозна униформата ѝ. Армията на спасението. Забави крачка. Девойката помогна на една от жените да се качи в автобуса. Последваха я двама мъже.
Той спря. Сигурно е чиста случайност, помисли си. Нищо повече. Обърна се. И там, на стената на малка часовникова кула, видя три телефонни кабинки.
Обади се в Загреб и я увери, че всичко върви по план.
— Последната ти задача — повтори тя.
Фред го осведоми, че на стадион „Максимир“ до почивката между двете полувремена сините лъвове от „Динамо Загреб“ водят срещу „Риска“.
Разговорът му струва пет крони. Часовникът на кулата показваше 19:25. Обратното броене започна.
Групата се събираше в енорийския дом на църквата в Западен Акер.
От двете страни на чакълестата пътечка към малка тухлена постройка до гробището бе натрупал сняг. В стая за събирания, обзаведена само с пластмасови столове, наредени до стените, седяха четиринайсет души. Ако в помещението влезеше някой непосветен в заниманията им, би си помислил, че съседи от обща кооперация са свикали събрание. Иначе нищо по лицата, възрастта, пола или дрехите на присъстващите не издаваше по какъв повод са дошли. Ярката светлина се отразяваше в прозорците и в линолеума на пода. Хората си бъбреха тихичко. Чуваше се шумолене от картонени чаши. От време на време просъскваше току-що отворена бутилка с газирана минерална вода.
Точно в седем вечерта една ръка в края на дългата маса се вдигна и звънна със звънче. Приказките утихнаха. Всички погледи се насочиха към жена на около двайсет и пет. Тя обходи лицата на присъстващите с директен, безстрашен поглед. Имаше тесни, строги устни, смекчени с червило; дълга гъста руса коса, събрана на тила с най-обикновена шнола. Бе отпуснала спокойно и самоуверено големите си ръце върху масата. Тази жена отговаряше на определението „симпатична“, тоест с хубави черти, но без онова очарование, което би я направило „пленителна“. Езикът на тялото ѝ издаваше уравновесеност и сила. Стабилният ѝ глас изпълни помещението и подчерта още веднъж колко добре умее да се владее:
— Здравейте, казвам се Астри и съм алкохоличка.
— Здравей, Астри! — отговори групата в хор.
Тя прегъна ръба на книгата пред себе си и зачете:
— Единственото условие да станеш член на дружеството на анонимните алкохолици е желанието да спреш да пиеш.
Продължи, а хората около масата, научили вече наизуст Дванайсетте традиции, повтаряха беззвучно с нея. В кратките паузи, когато си поемаше дъх, се чуваше песента на църковния хор, репетиращ на горния стаж.
— Днес ще говорим за Първата стъпка — обяви Астри. — А тя гласи: „Признаваме, че сме се чувствали безсилни пред алкохола и не сме били способни да се справяме с живота си.“ Ще започна и ще бъда съвсем кратка, защото съм приключила с първата стъпка.
Пое си дъх с горчива усмивка.
— От седем години не съм близвала алкохол. Всеки ден се събуждам с мисълта, че съм алкохоличка. Децата ми не знаят това. От тяхна гледна точка мама е престанала да пие, защото алкохолът я замайва бързо и тя става много лоша. В живота ми съм принудена да съчетавам умело истина и лъжа, за да постигна баланс. Всичко може да се провали, но съм решила да живея ден за ден и да бъда вярна на обещанието си да не пия. В момента работя по Единайсетата стъпка. Благодаря ви.
— Благодарим ти, Астри — извикаха присъстващите и я аплодираха, докато хорът на втория етаж възхваляше Бог.