Астри кимна.
— Напуснала те е заради стреса, който си им причинил?
— Не — поклати глава Хари. — Защото се боеше, че тепърва ще ги въвлека в нови нещастия.
— Нима?
— Опитах се да я убедя, че случаят е приключен, но не успях. „Напълно си вманиачен“, твърдеше тя, „никога няма да спреш да преследваш престъпници на свобода“ — Хари изгаси цигарата си в пепелника върху нощното шкафче. — Според Ракел непрекъснато ще се занимавам с опасни хора, а те могат да навредят на нея и на Олег. Не било по силите ѝ да понесе подобно бреме.
— Доколкото разбирам, май тя е била обсебена, не ти.
— Не, не — усмихна се Хари. — Права е.
— Така ли? Обясни ми.
Хари вдигна рамене.
— Подводница… — подхвана той, но се задави и млъкна.
— Каква подводница?
— Тя ме нарече така. Бил съм като подводница. Слизал съм в морските дълбини, където не може да се диша, и съм изплувал само веднъж на два месеца. Тя не желаела да ме придружава на дъното. Съвсем логично.
— Още ли я обичаш?
Хари не беше сигурен дали посоката на разговора му допада. Пое си дълбоко въздух. В главата му за пореден път се разигра сцената при последния му разговор с Ракел.
Неговият глас, нисък, накипял от възмущение и страх:
— Подводница, така ли?
Гласът на Ракел:
— Признавам, сравнението не е никак сполучливо, но разбери…
Хари вдига отбранително ръце:
— Напротив, сравнението е блестящо. Тогава какъв е този твой… лекар? Самолетоносач?
— Той няма нищо общо, Хари — простенва тя. — Става дума за нас двамата. И за Олег.
— Не се крий зад Олег.
— Да се крия…
— Използваш го като заложник, Ракел…
— АЗ ли го използвам като заложник? Аз ли го отвлякох и опрях пистолет о слепоочието му, за да можеш ТИ да утолиш жаждата си за мъст?
Вените на шията ѝ изпъкват и тя започва да крещи с ужасен, неузнаваем глас, защото нейните нежни гласни струни не са способни да понесат толкова силен гняв. Хари си тръгва и затваря внимателно, почти безшумно вратата.
Обърна се към Астри:
— Да, обичам я. А ти обичаш ли мъжа си?
— Да.
— Защо тогава му изневеряваш?
— Той не ме обича.
— Мм. И ти му отмъщаваш?
— Нищо подобно — изненада се от обяснението му тя. — Просто съм самотна. Освен това те харесвам. Сигурно и ти си легна с мен по същите причини. Ти нещо по-сериозно ли търсиш?
— Не, не — засмя се Хари. — Това напълно ме устройва.
— Как го уби?
— Кого?
— Ти колко души си убил? Питам те за похитителя.
— Не е важно.
— Любопитно ми е. Защо не ми разкажеш малко…
Тя мушна ръка между краката му, сгуши се в него и прошепна в ухото му:
— … подробности?
— Не е добра идея.
— Грешиш.
— Добре, но не ми харесва…
— Хайде де! — нетърпеливо процеди тя и стисна члена му.
Хари я погледна. В очите ѝ проблеснаха сурови сини пламъчета. Тя побърза да смекчи изблика си с усмивка и добави с престорено сладникав глас:
— Направи го заради мен.
Навън температурата продължаваше да пада. Покривите на сградите в квартал Бишлет пукаха напевно, докато Хари ѝ разказваше как се е случило всичко. Първоначално тя се вцепени, после издърпа ръката си и го помоли да спре.
Хари я изпрати до вратата. Върна се в спалнята и се ослуша. Тик-так.
Наведе се да вдигне сакото си, захвърлено на пода сред другите дрехи в прилив на страст, и намери в джоба източника на звука: прощалния подарък от Бярне Мьолер. Стъклото пред циферблата проблесна в мрака.
Хари прибра часовника в чекмеджето на нощното шкафче, но тиктакането го последва дори в съня.
Избърса излишното масло от частите на оръжието с една от белите кърпи в хотела.