Шумът от автомобилите навън достигаше до него като далечен, равномерен бумтеж и заглушаваше малкия телевизор в ъгъла, по който се ловяха само три канала със зърнеста картина. Езикът от телевизора звучеше като норвежки. Девойката на рецепцията взе сакото му и обеща утре сутринта да бъде почистено и изгладено. Остави разглобеното оръжие върху вестник. След като всички части изсъхнаха, той сглоби пистолета, насочи го срещу огледалото и натисна спусъка. Чу се гладко щракване на добре смазан механизъм. Движението на стоманата се пренесе по дланта, а после и по цялата му ръка. Изстрел без патрон, фалшива екзекуция.
Точно така се опитаха да пречупят Бобо.
През ноември 1991 година, след тримесечна непрекъсната обсада и бомбардировки, Вуковар най-сетне капитулира. Докато сърбите влизаха победоносно в града, рукна пороен дъжд. Заедно с оцелелите от ротата на Бобо — около осемдесет уморени до смърт, изнемощели от глад хърватски военнопленници — го накараха да се строи сред останките от някогашната главна улица в града. Сърбите им забраниха да мърдат, а самите те се прибраха на сухо и топло в палатките си. Тежки дъждовни капки се сипеха безспир и образуваха пяна в калта. След два часа първите изтощени войници започнаха да падат. Лейтенантът на Бобо напусна редицата, за да помогне на един от тях, но от близката палатка излезе сръбски редник — съвсем младо момче — и простреля лейтенанта в стомаха. Пленниците замръзнаха по местата си, взираха се в дъжда, който размиваше очертанията на околните възвишения, и се надяваха писъците на лейтенанта най-сетне да стихнат. Малкия спасител се разплака, но спря, щом чу гласа на Бобо зад гърба си:
— Без сълзи.
Следобед падна сумрак. Пристигна открит джип. Сърбите мигом се спуснаха от палатките и отдадоха чест. Явно мъжът в джипа беше комендантът. Наричаха го „Скалата с мекия глас“. Отзад в джипа седеше мъж с наведена глава в цивилно облекло. Джипът паркира точно пред ротата и понеже той се бе строил в първата редица, чу как комендантът подкани цивилния да огледа пленниците. Малкия спасител веднага позна цивилния, когато онзи вдигна глава: един от жителите на Вуковар, баща на негов съученик. Мъжът плъзна поглед по редиците, стигна до него, но с нищо не показа да го е познал. Комендантът въздъхна, изправи се в джипа и изкрещя — този път от мекия му глас нямаше следа:
— Кой от вас с известен с прозвището Малкия спасител?
Никой не помръдна.
— Нима не смееш да излезеш напред, Малки спасителю? Ти, който взриви дванайсет наши танка, отне на жените ни съпрузите им, а на децата ни — бащите?
Той изчака.
— Явно няма да си признаеш. Кой от вас е Бобо?
Отново мълчание. Комендантът погледна цивилния, който посочи с разтреперан показалец Бобо във втората редица.
— Ела насам — изкомандва сърбинът.
Бобо се подчини. Шофьорът на коменданта бе слязъл от джипа. Бобо отдаде чест, а той замахна и събори фуражката му в калта.
— По радиостанцията ни съобщиха, че Малкия спасител е в твоята рота. Посочи ми го, ако обичаш.
— Не съм чувал за никакъв спасител — отвърна Бобо.
Комендантът вдигна пистолета и го удари. От носа на Бобо потече струйка кръв.
— Не ме баламосвай — подкани го той. — Ще се намокря, а и обядът ме чака.
— Казвам се Бобо, капитан съм в хърватската арм…
Комендантът кимна на шофьора, онзи хвана Бобо за косата и обърна лицето му нагоре. Дъждът изми кръвта, стичаща се от носа по устата и червения му шал.
— Глупак! — изрева комендантът. — Няма такова нещо като хърватска войска, има само предатели! Избирай: или да те убием веднага, или да ни спестиш разправията и да ни кажеш незабавно кой е Малкия спасител. Така или иначе ще го намерим.
— Така или иначе ще ме убиете — простена Бобо.
— Това е ясно.
— Защо?
Комендантът зареди пистолета си. От дръжката паднаха няколко дъждовни капки. Опря дулото о слепоочието на Бобо:
— Защото съм сръбски офицер. А човек трябва да уважава работата си. Готов ли си да умреш?
Бобо стисна очи. По миглите му блестяха капки дъжд.
— Къде е Малкия спасител? Броя до три и стрелям. Едно…
— Казвам се Бобо…
— Две!
— … и съм капитан в хърватската армия…
— Три!
Дори под силните удари на дъждовните капки щракването на пистолета без патрони прозвуча като изстрел.
— Извинявай, забравил съм да сложа пълнителя — каза комендантът.
Шофьорът му подаде пълнителя. Прикачи го, зареди и пак вдигна пистолета.
— Последен шанс! Едно!
— Казвам се… моята… рота служи към…