— Две!
— … първи пехотен батальон в… в…
— Три!
Нов изстрел без куршум. От гърдите на цивилния хърватин, седнал на задната седалка в джипа, се изтръгна глухо ридание.
— Я виж ти! Празен пълнител. Да пробваме ли с онези лъскавите пълнители, дето побират четири куршума?
Извади пълнителя, сложи нов, прицели се.
— Кой е Малкия спасител? Едно!
— Отче наш… — прошепна Бобо.
— Две!
Все едно небето се разтвори и дъждът заваля с оглушителен рев, сякаш в отчаян опит да спре жестокостта на хората. Малкия спасител не издържаше да гледа Бобо пред дулото на пистолета. Прииска му се да изкрещи, че търсеният човек е той. Ето ме, аз съм Малкия спасител, убийте мен, а не него! Погледът на Бобо се спря върху него за миг и той прочете в очите му безмълвната настойчива молба. Бобо леко поклати глава. Куршумът прониза Бобо и прекъсна връзката между тяло и душа. Погледът му угасна, животът си отиде.
— Ей, ти — извика комендантът и посочи един от мъжете в първата редица. — Твой ред е. Ела насам!
Към коменданта се втурна задъхан младият сръбски офицер, който застреля лейтенанта.
— До болницата има престрелка — съобщи той.
Комендантът изруга цветисто и махна на шофьора да пали двигателя. След секунда джипът изчезна в сумрака. Младия спасител знаеше, че сърбите няма от какво да се боят, защото в болницата няма хървати, способни да стрелят, нито годни оръжия.
Оставиха тялото на Бобо, проснато по лице, в черната кал. Падна гъста тъмнина. Сърбите в близката палатка вече не ги виждаха. Той се наведе над мъртвия си капитан, развърза възела и взе червения шал.
Осма глава
Предстоеше един шестнайсети декември с рекордно ниски температури за Осло през последните двайсет и четири години. В осем сутринта все още беше тъмно. Хари излезе от сградата на Главното управление, след като взе от Герд срещу разписка ключа за апартамента на Том Валер. Хари вървеше с разкопчана яка на палтото. Звукът от кашлицата му сякаш потъваше в памук, като че ли студът бе сгъстил въздуха.
Хората по улиците крачеха бързо в натоварения сутрешен час, за да се скрият на топло на работните си места. Хари обаче вървеше с бавни крачки и леко свиваше колене, за да не се плъзгат гумените подметки на кубинките му по леда.
Отключи си и влезе. Апартаментът на Том Валер носеше явните белези на ергенско жилище. Небето над възвишението Екеберг започна да избледнява. Седмици след смъртта на собственика държаха апартамента отцепен, но разследващите органи не откриха улики, свързани с евентуални съучастници на Валер в контрабандната лига. Поне според изявлението на началника на криминалната полиция. Така той оправда решението си случаят „Валер“ да мине на заден план, а следователите да дадат приоритет на „други по-спешни задачи“.
Хари запали осветлението и за пореден път се убеди колко особена тишина цари в жилищата на покойници. На стената пред дивана, тапициран с лъскава черна кожа, висеше огромен плазмен екран с еднометрови издължени тонколони от двете му страни. Явно представляваха част от системата за съраундсаунд в апартамента. По стените висяха картини с кубични фигури в синьо. Ракел наричаше подобни неща „изкуство с линия и пергел“.
Влезе в спалнята. През прозореца се процеждаше сива светлина. Стаята беше подредена. На бюрото имаше монитор на настолен компютър, но Хари не видя процесор. Сигурно разследващите го бяха иззели за проби. Хари обаче не помнеше да е виждал процесора на Валер сред доказателствените материали в Главното управление. Забраниха му да се занимава повече със случая. Според официалното обяснение го разследваха за убийство по време на служба. И все пак Хари не можеше да се отърве от натрапливото съмнение, че на някои от висшестоящите в полицията не им изнася историята да се разнищи докрай.
Канеше се да излезе от спалнята, но чу нещо.
В жилището на покойника вече не беше съвсем тихо.
Някакъв звук, глухо тиктакане го накара да изтръпне. Идваше от гардероба. Поколеба се. Отвори вратата. Вътре намери отворен кашон с якето, което Валер носеше онзи нощ в Кампен. Върху дрехата лежеше ръчен часовник. Тик-так. Така тиктакаше и през онзи кошмарен ден, след като асансьорът потегли и отряза ръката на Валер. После Хари, Олег и Свен Сивертшен дълго се взираха в ръката — восъчнобяла, мъртва, сякаш отсечена от пластмасов манекен с единствената разлика, че на нея имаше часовник. И този часовник работеше, отказваше да издъхне. Съвсем приличаше на приказка, която Хари слушаше от баща си като малък: сърцето на убития биело ли, биело и не искало да спира, а накрая побъркало убиеца.