Енергичното интензивно тиктакане на часовника се чуваше ясно. Беше запомнящ се звук. От „Ролекс“. Тежък часовник на безумно висока цена.
Хари затръшна вратата на гардероба. Излезе от спалнята. Ехото от стъпките му се разнесе между стените. Засуети се, докато разтрепераните му пръсти заключат външната врата на апартамента; умишлено дрънчеше с ключовете и си тананикаше трескаво някаква мелодия. Успокои се чак когато излезе на улицата и шумът от уличното движение заглуши всичко останало.
Още в три следобед върху площад „Комендант Т. И. Йогрим“ падаха дълги сенки. От прозорците в щабквартирата на Армията на спасението се виждаха светлини. В пет се стъмваше съвсем, а живакът ма термометрите падна до минус петнайсет градуса. Няколко самотни, изгубени снежинки се посипаха върху покрива на комично малката кола, в която чакаше Мартине Екхоф.
— Хайде, идвай, де, татко — промърмори тя, докато гледаше как се стопява батерията.
Мартине се притесняваше как ще се държи в студа електрическият автомобил, подарък от кралското семейство. Преди да излезе от кабинета си, Мартине приключи с всичките си задачи за деня: публикува в Интернет информация за обявени и за нови събрания на членовете на Армията, актуализира в списъка имената на дежурните, които ще разнасят безплатна супа с автобус, и на онези, ангажирани да поднасят каша на площад „Егер“, редактира писмения отговор, предназначен за министъра, относно ежегодния коледен концерт в Концертната зала.
Вратата на колата се отвори и вътре освен студа влезе и мъж с гъста бяла коса под фуражката и най-бистрите сини очи на човек, прехвърлил шейсетте, които Мартине бе виждала в живота си. Той с мъка смести краката си между седалката и арматурното табло.
— Да потегляме — подкани я ведро той, а в тона му прозираше непринудената авторитарност, характерна за хора, свикнали другите да им се подчиняват, и изтупа снега от пагоните си — знак, че е най-високопоставеният служител в Армията на спасението в Норвегия.
— Закъсня — отбеляза тя.
— А ти си истински ангел — той я потупа по бузата с външната част на дланта си. В сините му очи блестеше весело настроение и енергия. — Да побързаме.
— Татко…
— Секунда — той свали прозореца. — Рикард!
Пред входа на Храма, точно до щабквартирата, стоеше млад мъж. Сепна се и хукна към колата с кривите си х-образни крака. Държеше ръцете си плътно към тялото. Подхлъзна се и залитна, но успя да си възвърне равновесието. Когато стигна до автомобила, вече се беше задъхал:
— Да, коменданте?
— Наричай ме Давид като всички останали, Рикард.
— Дадено, Давид.
— Не е нужно да споменаваш името ми във всяко изречение.
Погледът на Рикард скачаше от комендант Давид Екхоф към дъщеря му Мартине. Младият мъж избърса потта над горната си устна. Мартине често се питаше как с възможно човек да се поти толкова обилно на точно определено място от тялото си, независимо от атмосферните условия. Най-много пот избиваше, докато седеше до нея по време на литургия или другаде и се навеждаше да ѝ прошепне нещо, което по принцип би я развеселило, ако не забелязваше неумело прикритата му нервност и натрапливото му старание да ѝ се хареса. Нямаше как да не обърне внимание и на потната му горна устна. Понякога, докато Рикард седеше съвсем близо до нея, Мартине долавяше и стържене изпод пръстите му, избърсващи потта от устната. Защото освен обилна пот, организмът му произвеждаше и много гъста брада. Пристигаше сутринта в щабквартирата гладко избръснат, а след обяд по бялата му кожа се образуваше тъмен слой. Мартине бе забелязала, че Рикард се бръсне по два пъти на ден.
— Пошегувах се, Рикард — усмихна се Давид Екхоф.
Макар да знаеше, че баща ѝ не го прави с цел да засегне някого, Мартине не одобряваше неговите закачки. Комендантът сякаш не си даваше сметка колко неуместно е непрекъснато да командва хората около себе си.
— Да, да — Рикард се засмя, за да прикрие смущението си, и се наведе. — Здравей, Мартине.
— Здрасти, Рикард — отвърна тя и се престори на много заета с разучаването на батерията.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита го комендантът. — През последните дни по пътищата се образува много лед, а гумите на колата ми са без шипове. Трябва да ги сменя, но сега имам работа във „Фюрлюсе“ и…
— Знам — побърза да го увери Рикард. — Ще вечеряте с министъра на социалните грижи. Надявам се да дойдат много журналисти. Разговарях с началника на пресслужбата.