— Проведох този разговор с всички колеги от отдела, за да им обясня лично какво очаквам от тях.
— В районната дирекция — поправи го Хари.
— Моля?
— Не се казва „отдел“, а районна дирекция, въпреки че по-рано вашият пост се наричаше именно „началник на полицейски отдел“. Само за ваша информация.
— Благодаря ти, наясно съм с номенклатурата. Докъде стигнах?
— До дис-ци-пли-на-та.
Хаген прониза Хари с поглед. Старши инспекторът не мигна. Началникът поднови обхода на кабинета си.
— През последните десет години преподавам в Армейската офицерска школа. Специализирал съм на тема войната в Мианмар. Сигурно ще те изненадам с твърдението, че именно тези мои задълбочени познания ще ми бъдат от голяма полза в работата ми тук.
— Четете ми мислите, шефе — отвърна Хари и се почеса по прасеца.
Хаген прокара пръст по перваза и огледа недоволно мръсотията.
— През 1942 година хиляда японски войници превземат Мианмар, тогава Бирма. Тя е двойно по-голяма от Япония и по онова време на нейна територия се намира британски военен контингент, превъзхождащ многократно японската войска и по численост, и по въоръжение. — Хаген вдигна мръсния си показалец. — Но едно качество у японците им помага да прогонят британците и индийските наемници. Дисциплината. По време на похода срещу столицата Рангун, днес Янгон, японците спират да поспят четвърт час на всеки четирийсет и пет минути. Лягат на пътя, без да свалят войнишките раници от гърба си, като внимават краката им да сочат към целта на похода, за да не паднат в канавката или да се объркат и да тръгнат в противоположна посока, когато се събудят. Посоката е нещо много важно, Хуле. Разбираш ли?
Хари вече предчувстваше накъде тръгва разговорът.
— Явно японците са стигнали успешно в Рангун, шефе.
— Да. Всички. Защото спазвали заповедите на главнокомандващите. Току-що ми съобщиха, че си взел ключовете за жилището на Том Валер. Вярно ли е, Хуле?
— Исках само да надникна, шефе. Заради терапевтичния ефект.
— Дамо да е така. Този случай е приключен. Не само ще си загубиш времето да ровиш из апартамента на Валер, а и ще нарушиш заповедта — моята и на началника на криминалната полиция. Вероятно е напълно излишно да ти обрисувам в детайли последствията от престъпването на служебни забрани, затова само ще спомена, че японските офицери застрелвали онези войници от редиците си, които дръзвали да утолят жаждата си извън определеното време за пиене на вода. Постъпката на офицерите не е проява на садизъм, а основен принцип в налагането на дисциплина: туморите се изрязват още при появата им. Ясно ли се изразих, Хуле?
— Ясно като… мда… напълно ясно, шефе.
— Това е всичко за днес, Хуле.
Хаген седна на стола, извади лист хартия от чекмеджето и започна да чете напълно невъзмутимо, все едно Хари вече бе напуснал кабинета му. Внезапно вдигна глава и по лицето му се изписа изненада, задето старши инспекторът продължава да стои пред него.
— Има ли още нещо, Хуле?
— Мм, сетих се… Нали японците изгубиха войната?
След като Хари си тръгна, Гюнар Хаген дълго се взира с невиждащи очи в листа пред себе си.
Ресторантът беше наполовина пълнен. Точно като предния ден. На вратата го посрещна симпатичен млад сервитьор със сини очи и руси къдрици. Заприлича му много на Джорджи и той с мъка откъсна очи от него. Устните на сервитьора се разтеглиха в усмивка: явно го разкри.
Докато си оставяше палтото и непромокаемото яке в гардероба, усети върху себе си погледа на сервитьора.
— Името ви? — попита той.
После зашари с пръст по списъка с резервациите и го намери.
— Пипнах ви — пошегува се той и прикова сините си очи в госта, докато онзи се изчерви.
Ресторантът не предлагаше особено луксозна обстановка, но като пресметна на ум, излезе, че цените са направо безумни. Поръча си макарони и чаша вода. Беше гладен. Сърцето му биеше равномерно и спокойно. Останалите посетители в ресторанта разговаряха. Усмихваха се и се смееха, все едно нищо не ги застрашава. Винаги се удивляваше как е възможно да не забелязват черния му ореол. Нима от тялото му не лъха вледеняващ хлад и дъх на гнилоч?
Недоумяваше как никой друг не го усеща.
Навън часовникът на кметството удари шест пъти.
— Приятно местенце — отбеляза Теа и се огледа.
От масата им в просторния ресторант се виждаше пешеходната зона. От невидимите тонколони се носеше дискретна успокояваща музика стил „ню ейдж“.