— Исках всичко да е специално — Юн разгледа менюто. — Какво си избра за вечеря?
Погледът на Теа скачаше безцелно по страниците.
— Първо искам да пия вода.
Теа пиеше много вода. Юн знаеше, че го прави заради диабета и бъбреците.
— Много трудно ми е да се спра на нещо. Има богат избор и всичко изглежда примамливо.
— Е, човек не може да опита от всичко в менюто.
— Така е…
Юн преглътна смутен. Думите просто му се изплъзнаха. Вдигна очи. Теа явно не обърна внимание. Изведнъж обаче се сепна:
— Какво имаш предвид?
— С кое? — небрежно подхвърли той.
— Че човек не може да опита от всичко в менюто. Познавам те, Юн. Какво намекваш?
Той вдигна рамене.
— Нали се разбрахме да си кажем всичко, преди да се оженим?
— Да. И?
— Сигурна ли си, че не си премълчала нещо?
— Да, сигурна съм, Юн — въздъхна изморено тя. — Не съм била никога с друг мъж… по този начин.
Но той забеляза нещо в погледа ѝ, в изражението ѝ. Едно мускулче в ъгъла на устата ѝ се изкриви, очите ѝ потъмняха като свиваща се бленда на фотоапарат. Той не се стърпя:
— Дори с Роберт?
— Какво?
— И с Роберт ли не си била? Помня, че двамата с него флиртувахте първото лято в „Йостгор“.
— Тогава бях на четиринайсет, Юн!
— Е, и?
Първоначално тя го изгледа изумено. После се затвори в черупката си, нещо в очите ѝ угасна и тя се отнесе другаде. Юн обгърна ръката ѝ с двете си длани и прошепна:
— Извинявай, извинявай, Теа. Не знам какво ми стана. Просто… Хайде да го забравим.
— Избрахте ли си? — обади се сервитьорът.
— Свежи аспержи за предястие — Теа му подаде менюто. — И телешка пържола „Шатобриан“ с манатарки за основно ястие.
— Чудесен избор. Позволявате ли да ви препоръчам прекрасното червено вино на добра цена, което получихме днес?
— Позволяваме, но предпочитаме вода — отговори тя с ослепителна усмивка. — Колкото може повече вода.
Юн я погледна. Способността ѝ да прикрива чувствата си будеше възхищението му. Теа изчака сервитьора да се отдалечи и погледна въпросително Юн:
— Свърши ли с разпита? А какво ще кажеш за себе си?
Юн се усмихна и поклати глава.
— Никога не си имал приятелка — отбеляза тя. — Дори в „Йостгор“.
— И знаеш ли защо? — Юн сложи ръката си върху нейната.
Тя поклати глава.
— Защото през онова лято се влюбих в едно момиче — Юн прикова настойчиво поглед в нея. — Тя беше само четиринайсетгодишна. Оттогава не съм спирал да я обичам.
По лицето ѝ се разля щастлива усмивка. Юн забеляза с радост, че Теа излезе от скривалището си и се върна при него.
— Чудесна супа!
Министърът на социалните грижи се обърна към комендант Давид Екхоф, но изрече похвалата си достатъчно силно, за да я чуят и журналистите.
— Приготвена е по наша рецепта — отвърна комендантът. — Преди няколко години издадохме готварска книга. Бих ви я препоръчал…
Даде знак на Мартине, тя се приближи и остави книгата до чинията със супа на министъра.
— … ако някога ви се прииска да си приготвите вкусно и питателно ястие.
Малцината журналисти и фотографи, дошли във „Фюрлюсе“, се засмяха. Единствените посетители в кафенето бяха двама старци от Приюта, подпухнала от плач жена в палто и наркоман с рана на челото. Последният трепереше като лист, защото му предстоеше да го прегледат в армейския медицински пункт на втория етаж. Впрочем скромният брой на гостите във „Фюрлюсе“ си имаше съвсем логично обяснение: просто кафенето по принцип не работеше по това време на денонощието. За съжаление обаче натовареният график на министъра не му позволи да посети „Фюрлюсе“ преди обяд и се наложи комендантът да му обясни, че всяка сутрин вътре е пълно с хора. Давид Екхоф осведоми министъра за разходите по поддръжката на „Фюрлюсе“ и за ефективното усвояване на средствата. Министърът кимаше одобрително, докато послушно хапваше от супата.
Мартине погледна часовника: 18:45. Секретарят на министъра предупреди, че посещението приключва в 19:00.
— Благодаря за вечерята — усмихна се министърът. — Ще успеем ли да поздравим някои от гостите ви?
Секретарят кимна.
Ама че преструвки, помисли си Мартине. Та нали точно затова бяха дошли: да се запознаят с посетителите в кафенето на Армията. Нищо не пречеше министърът да одобри отпускането на субсидии и по телефона, без да идва лично. Целта на сегашното му посещение беше журналистите да видят как министърът на социалните грижи се смесва с нуждаещите се, хапва супа, ръкува се с наркомани и изслушва историите им с дълбоко съчувствие.