Пресаташето даде знак на фотографите да снимат. По-точно, подкани ги да запечатат епохалния миг, защото така ѝ се искаше.
Министърът стана, закопча си сакото и огледа помещението. Мартине се опитваше да обмисли възможностите му от негова гледна точка: двамата старци явно живееха в дом за възрастни и не бяха подходящи за целта му да се появи на първа страница на водещите вестници със заглавие „Министър се ръкува с утайката на обществото“. Раненият наркоман, макар и идеален представител на споменатата прослойка, изглеждаше твърде непредсказуем, а жената… Жената приличаше на обикновена гражданка, с която всеки норвежец би се идентифицирал. Тя би събудила всеобщо съчувствие, особено ако сподели сърцераздирателната си история.
— Важно ли е за вас да идвате тук? — попита министърът и ѝ протегна ръка.
Жената вдигна очи. Министърът се представи.
— Перниле — подхвана тя, а той я прекъсна:
— Малкото име е достатъчно, Перниле. Дошли са журналисти и много искат да ни снимат заедно. Имате ли нещо против?
— Холмен — отрони тя и подсмръкна в носната си кърпичка. — Перниле Холмен.
Тя посочи към масата, където пред една от снимките гореше свещ.
— Дойдох, за да почета паметта на сина си. Моля ви, оставете ме на спокойствие.
Мартине остана при нея, докато министърът се оттегли с бързи крачки и се приближи до двамата старци.
— Моите съболезнования за случилото се с Пер — прошепна Мартине.
Жената вдигна подпухналото си от плач и успокоителни лице.
— Познавахте ли сина ми? — попита тя.
Мартине винаги предпочиташе да казва истината. Дори когато боли. Не заради възпитанието си, а защото сама откри колко по-лесно се живее без лъжа. В задавания глас на майката обаче Мартине чу отчаяна молба. Молба някой да ѝ каже, че е възприемал сина ѝ не само като роботизиран наркоман и бреме, от което обществото най-после се е освободило, а като човек, като близък познат, приятел, а защо не и любимец.
— Госпожо Холмен — подхвана Мартине със свито гърло, — познавах Пер. Беше много добро момче.
Перниле Холмен премига два пъти, без да отрони дума. Помъчи се да се усмихне, ала лицето ѝ само се сгърчи в болезнена гримаса. Едва успя да отрони едно „благодаря“ и сълзите рукнаха по бузите ѝ.
Мартине забеляза как комендантът я повика с ръка да се приближи към масата им, но тя не отиде.
— Отведоха… отведоха и съпруга ми — изхлипа Перниле Холмен.
— Моля?
— Полицаите. Според тях той е убил Пер.
След малко Мартине остави Перниле Холмен на спокойствие. Дъщерята на коменданта си спомни за разговора с високия рус полицай. Стори ѝ се искрен, когато твърдеше, че иска да разкрие убийството на младежа, защото го е грижа за посетителите на „Фюрлюсе“. Мартине усети прилив на гняв. Същевременно недоумяваше защо изпитва ярост към човек, когото не познава. Погледна часовника. 18:55.
Хари си приготви рибена чорба от пакетче замразени зеленчуци, мляко и парчета рибено суфле. Взе си и багета. Всички продукти купи от кварталната бакалия, която съседът му от долния етаж, Али Ниази, стопанисваше заедно с брат си. До чинията със супа имаше и чаша вода.
Хари си пусна един диск и усили звука. Престана да мисли, концентрира се върху музиката и храната. Звук и вкус. Само това.
Третото парче от диска започна. Телефонът звънна. Отначало Хари реши да не вдига, но на осмото прозвъняване все пак стана и намали музиката.
— Ало.
— Какво правиш, Хари? — попита тихо Астри. Гласът ѝ кънтеше, явно говореше от банята.
— Вечерям и слушам музика.
— Ще излизам на разходка. Близо до твоя квартал. Имаш ли планове за тази вечер?
— Да.
— Какви?
— Да слушам музика.
— Хм. Май не искаш компания.
— Нещо такова.
Мълчание. Астри въздъхна.
— Е, ако си промениш решението, ми звънни.
— Астри?
— Да?
— Проблемът е в мен, не в теб.
— Няма нужда да ми се извиняваш, Хари. Нали се разбрахме, че това не е жизненоважно за никой от двама ни. Исках просто да се позабавляваме.
— Някой друг път.
— Кога например?
— Например друг път.
— Тоест в далечно бъдеще?
— Да.
— Добре. Но не забравяй, че те харесвам, Хари.
Затвориха. Хари се изненада и изобщо не забеляза внезапната тишина в жилището си. Когато телефонът звънна, пред очите му се появи женско лице. За негово огромно учудване лицето не беше на Ракел, нито на Астри. Отпусна се във фатерщула и реши да не разсъждава по въпроса. Ако времето наистина е започнало да лекува любовната му мъка и Ракел постепенно изчезваше от организма му, значи новините са добри и Хари не изпитваше желание да усложнява процеса.