Наду музиката и прогони всички мисли от главата си.
Плати сметката. Остави клечката за зъби в пепелника и погледна часовника. До седем оставах три минути. Презрамките на кобура дращеха кожата на гърдите му. Извади снимката от вътрешния си джоб и я огледа за последен път. Време е, помисли си той.
Никой от гостите в ресторанта — дори двойката на съседната маса — не му обърна внимание, когато стана и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабинките, изчака минута, едва устоя на изкушението да се увери отново дали пистолетът е зареден. Бобо го научи, че ако човек свикне с лукса да проверява всичко по два пъти, все някога ще прояви небрежност.
Минутата изтече. Излезе от тоалетната, отиде в гардероба, облече си непромокаемото яке, завърза червеното шалче на врата си и нахлупи ниско шапката над очите си. Отвори вратата и се озова на улица „Карл Юхан“.
С бързи крачки пое към високата ѝ част. Не защото времето го притискаше, а защото хората в Осло вървяха с такова темпо, а той не искаше да се отличава от тълпата. Мина покрай кошчето за отпадъци до уличен фенер, където миналия ден реши да изхвърли пистолета, след като свърши задачата си. Насред оживената улица. Полицаите щяха да го намерят, но какво от това? Важното беше да не го намерят у него.
Музиката се чуваше отдалеч. Пред музикантите в полукръг се бяха събрали няколкостотин души. Той пристигна точно в края на една песен. Докато тълпата аплодираше, се чу камбанен звън. Бе дошъл точно навреме. Пред групата висеше черна тенджера, окачена на дървена стойка, а до нея стоеше мъжът от снимката. Макар да го виждаше на слабото осветление от уличен фенер и две факли, у него не остана съмнение: мъжът до тенджерата носи палто и шапка с емблемата на Армията на спасението.
Вокалистът извика нещо на микрофона и тълпата избухна във весели възгласи и аплодисменти. Музикантите започнаха следващото парче. Блесна светкавица на фотоапарат. Звукът се усили. Барабанистът вдигаше високо дясната си ръка, преди да удари малкия барабан.
Проби си път през множеството. Застана на три метра от мъжа от Армията и провери дали зад гърба си има свободен коридор за отстъпление. Пред него двама тийнейджъри, по-ниски от него, издишаха бели облачета с дъх на дъвка. През ума му не мина нищо особено. Без да бърза и без излишно да се церемони, направи онова, за което бе дошъл: извади пистолета и го насочи напред с изпъната ръка. Така скъси разстоянието на около два метра. Прицели се. Мъжът до тенджерата се раздвои пред погледа му. Отвори присвитото си око и двете фигури пак се сляха в едно.
— Наздраве! — каза Юн.
Музиката се лееше от тонколоните като гъст пълнеж за сладкиши.
— Наздраве! — отвърна Теа и послушно вдигна чашата си.
След като отпиха, се погледнаха и устните му изговориха беззвучно „обичам те“.
Тя сведе стеснително очи, но се усмихна.
— Имам подарък за теб.
— Така ли? — закачливо попита тя.
Бръкна в джоба на сакото си. Под мобилния телефон напипа опакованата твърда кутийка от златарското ателие. Сърцето му заби бързо. Боже, с какво вълнение и с какъв трепет очакваше тази вечер, този миг!
Телефонът извибрира.
— Какво има? — попита Теа.
— Нищо, нищо, извинявай. Връщам се след секунда.
В тоалетната извади телефона и погледна екрана. Въздъхна и натисна зелената слушалка.
— Здрасти, сладурче, как си?
Гласът ѝ звучеше весело, все едно току-що ѝ бяха разказали виц, а тя се бе сетила за него и бе решила съвсем спонтанно да му се обади. Юн обаче видя шестте пропуснати повиквания от нея.
— Здравей, Рагнхил.
— Какъв е този странен шум? Да не би…
— В тоалетната съм, в един ресторант. Вечерям с Теа. Ще говорим друг път.
— Кога?
— Ами… друг път.
Мълчание.
— Добре тогава.
— Рагнхил, трябва да ти кажа нещо. Вероятно се досещаш и сама за какво става дума. — Той си пое дъх. — Двамата с теб нямаме…
— Юн? Не те чувам.
Той се съмняваше, че е така.
— Може ли да се отбия у вас утре вечер? — попита Рагнхил. — И тогава ще ми обясниш.
— Утре вечер няма да бъда сам. Отсега нататък…
— Хайде да се срещнем в „Гранд“ на обяд. Ще ти пратя номера на стаята като есемес.
— Рагнхил, не става…
— Нищо не чувам. Обади ми се утре. Впрочем недей, цял ден съм на срещи. Аз ще те потърся. Не си изключвай телефона. Забавлявай се, сладурче.