— Рагнхил? Ало?
Юн погледна екрана. Беше затворила. Защо просто не излезе навън и не ѝ се обади пак? Да свърши неприятната задача, щом веднъж е започнал. Това е единственото правилно решение. Единствено умно решение. Незабавно да тегли чертата и да приключи тази история.
Озоваха се един срещу друг, но служителят от Армията не го видя.
Мъжът с пистолета дишаше спокойно. Пръстът му натисна спусъка и бавно потъна навътре. Погледите им се срещнаха. Странно, помисли си убиецът, войникът не изглежда нито изненадан, нито шокиран, нито изплашен. По лицето му не премина някакво просветление, сякаш самият вид на пистолета му отговори на въпрос, който отдавна не му даваше мира. Куршумът го прониза.
Ако пукотът бе съвпаднал с ударите на малкия барабан, вероятно музиката щеше да заглуши изстрела, но не става така. Неколцина души се обърнаха към мъжа с непромокаемото яке и видяха пистолета в ръката му. Войникът от Армията на спасението с чело, продупчено от куршум точно под буквата А на униформената му шапка, политна назад, а отпуснатите му ръце се разлюляха като на марионетка.
Хари се сепна във фатерщула. Явно е заспал. В стаята цареше тишина. Кое тогава го събуди? Ослуша се. Чуваше се само монотонното тихо приспивно жужене на града. Не, имаше и друг звук. Наостри уши. Ето го пак. Едва доловим. След като успя да го изолира от останалите глухи шумове, звукът стана по-отчетлив. Тик-так.
Хари поседя във фатерщула със затворени очи. После, в изблик на безпаметна ярост, се втурна в спалнята, грабна часовника на Мьолер от чекмеджето, отвори прозореца и го запрати в тъмнината с всичка сила. Чу как часовникът се удари в стената на съседната сграда и падна върху заледения асфалт. Затръшна гневно прозореца, сложи райберите, върна се във всекидневната и усили музиката. Мембраните на тонколоните завибрираха толкова силно, че се размиха пред очите му. Високите честоти приятно гъделичкаха ушите му, а басът бумтеше в устата му.
Множеството загърби групата и се скупчи около мъжа, строполил се в снега. Фуражката — хвръкнала от главата му — падна пред стойката на микрофона. Вокалистът обаче не я забеляза и продължи да пее.
Две девойки съвсем близо до убития отскочиха панически назад. Едната закрещя от ужас.
Вокалистът, който до момента пееше със затворени очи, ги отвори и установи, че е изгубил вниманието на публиката. Обърна се и видя мъжа в снега. Певецът потърси с поглед член на охраната или някой от организаторите на турнето; някой, който да се справи със ситуацията. Понеже свиреха на открито, на улицата, и всичко беше импровизирано, музикантите продължиха да акомпанират на вокалиста.
Хората изведнъж се отместиха, за да пропуснат някого.
— Роберт! — извика жена, пробиваща си път с лакти, със сипкав глас.
Жената, бледа, облечена в тънко кожено яке с дупки на лактите, коленичи до безжизненото тяло.
— Роберт?
Тя докосна врата му с костеливата си ръка. После вдигна заканително пръст към групата:
— Престанете, за бога!
Музикантите спряха.
— Момчето умира. Повикайте лекар, бързо!
Отново провери пулса му. Нищо. Не ѝ се случваше за първи път. Понякога лекарите успяват да ги съживят, но най-често се стига до фатален край. Жената недоумяваше как младеж от Армията на спасението умира от свръхдоза. Нима и те се боцкаха? Невъзможно. Заваля сняг. Снежинките се топяха върху бузите, затворените му очи и разтворените устни. Хубав младеж. Колко прилича на сина ми, докато спи, помисли си жената. Изведнъж забеляза тънката струйка кръв от черната дупчица на челото му, която се стичаше по слепоочието и ухото му.
Някой я повдигна оттам и я отведе. Над младежа се надвеси мъж. Докато я дърпаха, погледна за последен път лицето му и дупката от куршума и изведнъж я прониза болезненото прозрение, че такава съдба очаква и собственото ѝ дете.
Вървеше бързо. Не твърде бързо, все пак не искаше да го заподозрат, че бяга. Избра си гърба на един човек пред него, който подтичваше, и тръгна по петите му. Никой не го спря. Не бе и очаквал друго. Изстрел от пистолет обикновено кара хората да отстъпят назад, а гледката на убит — да побягнат. В този случай повечето дори не разбраха какво стана.
Последната задача.
Бандата продължаваше да свири.
Заваля сняг. Още по-добре — минувачите забиваха поглед в земята, за да запазят очите си от прехвърчащите снежинки.
Стотина метра по-надолу се виждаше жълтата сграда на Централната гара. Споходи го познатото усещане за недосегаемост: всичко се разми пред очите му; сръбският танк Т-55 му се струваше като муден железен великан, сляп и глух; обзе го увереността, че когато се прибере, ще намери града си непокътнат.