— Как си? — обърна се Юн към просяка с вид на безформен вързоп, изхвърлен на тротоара.
Кръстосал крака, клетникът седеше върху опърпан кашон и мръзнеше в снежната виелица.
— Чакам на опашка за метадонова терапия — отговори той с беззвучен и отсечен глас.
Думите му прозвучаха като несполучлива декламация на наизустен псалм. Просякът се взираше в коленете на Юн.
— Защо не се отбиеш в кафенето ни на улица „Юрте“? — предложи капитанът. — Там ще се постоплиш, ще ти дадат топла храна…
Останалата част от думите ми се изгубиха в ръмженето на автомобилите, защото светофарът светна зелено.
— Нямам време — отвърна вързопът. — Да ти се намира петдесетачка?
Юн така и не спря да се удивлява какво постоянство проявяват наркоманите в опитите си да получат каквото искат. Въздъхна и пусна банкнота от сто крони в картонената чаша.
— Провери дали няма да си намериш топли дрехи в магазините „Фретекс“. Ако ли не, в кафене „Фюрлюсе“2 получихме нови зимни якета. Ела да ти дадем. Ще замръзнеш в това тънко дънково яке.
Изрече всичко това с примирението на човек, напълно наясно, че дарението му ще се използва за покупка за дрога. И какво от това? Историята се повтаря. Този клетник не е нито първият, нито последният. Представлява поредната нерешима морална дилема, с каквито е изпълнено ежедневието му.
Юн натисна звънеца още веднъж. Погледна отражението си в мръсната витрина на магазина. Теа му казваше, че изглежда величествен. Напротив. Той е съвсем обикновен войник. След като свърши със задълженията си обаче, този войник ще се втурне по булевард „Мьолер“ над река Акершелва, откъдето започва източната част на града и квартал Грюнерльока, после ще мине през парка „Софиенберг“, ще спре на улица „Гьотеборг“ номер 4, където се намира жилищна сграда, собственост на Армията, с апартаменти, отдавани под наем на нейни служители. После ще влезе във вход „Б“ и ако срещне някой съсед, ще го поздрави с надеждата човекът да си помисли, че Юн се прибира в апартамента си на четвъртия етаж. Вместо да се прибере обаче, Юн ще се качи с асансьора на петия етаж, ще мине по проход във вход „А“, ще се ослуша, за да провери дали е чисто, ще се втурне към вратата на Теа и ще почука по уречения начин. Тя ще отвори вратата, а с нея — и обятията си, а той ще се сгуши там и ще се разтопи.
Земята се разтресе.
Отначало помисли, че целият град се разтърси до основи, но после разбра откъде идва вибрацията. Остави на земята едната торба и извади мобилния си телефон от джоба. На екрана се изписан номерът на Рагнхил. Днес му звънеше за трети път. Той знаеше, че няма за кога да отлага. Налагаше се незабавно да ѝ съобщи за годежа му с Теа. Само да намери точните думи! Прибра телефона и не погледна повече отражението си във витрината. Взе обаче решение. Ще престане да се бои. Ще бъде откровен. Ще се превърне във велик войник. Заради Теа на улица „Гьотеборг“. Заради баща си в Тайланд. В името на Бог.
— Кой е? — попита раздразнен глас по домофонната уредба.
— Здравейте, аз съм Юн.
— А?
— Юн от Армията на спасението.
Той зачака.
— И какво искаш? — изпращя гласът.
— Нося ви храна. Сигурно имате нужда от…
— А цигари носиш ли?
Юн преглътна и разтъпка крака в снега.
— Не, този път парите ми стигнаха само за храна.
— Проклятие!
Мълчание.
— Ало? — извика Юн.
— Да, да, мисля.
— Ако искаш, ще дойда по-късно.
Механизмът за отваряне се задейства и Юн побърза да се шмугне вътре.
По стълбището се търкаляха празни бутилки, вестници и жълти ледени шушулки от урина. Студът си имаше и предимства: така поне Юн си спести вдишването на острата, кисело-сладникава смрад, която изпълваше сградата в по-топли дни.
Мъчеше се да върви с пъргави стъпки, но се спъна по стълбите. Жената го чакаше на вратата, забила поглед в торбите му. Явно за да не ме гледа в очите, предположи той. Жената имаше силно подпухнало, обезформено лице — резултат от дългогодишна злоупотреба с алкохол. Теглото ѝ надминаваше препоръчителните норми. Под халата си носеше мръсна тениска. От вратата лъхна неприятна миризма на застояло.
Юн спря на стълбищната площадка и остави торбите.
— Мъжът ти вкъщи ли е?
— Да, вкъщи си е — отвърна тя на приятен френски.
Беше хубава. С високи скули и големи бадемовидни очи. Тесни, бледи устни. Облечена с вкус. Или поне онази част от нея, която се подаваше през процепа на открехнатата врата.