Въпреки това усещането за нещо нередно не го напускаше.
Той погледна към Боби и Барни. Долови, че и тях ги е страх. Познаваше ги твърде отдавна, за да знае точно какви мисли ги вълнуват в този миг.
Никога през живота си не са били толкова близо до нещо толкова голямо.
Каза дел Осеано.
Мики знаеше всичко за къщата, бе я изучил в детайли. Била е построена от някой си Адисън Мизнър през 1923 година. Знаеше вътрешното разпределение, алармената инсталация, помещението с картините.
Тогава какво го притесняваше? Хайде стига, каза си той, вътре ни чакат пет милиона.
— Ами това какво е, по дяволите? — смушка го Барни с черната чанта, в която бяха инструментите им.
В края на дългата предна алея имаше нещо огромно, осветено отдолу. Приличаше на мраморна делва.
— Къпалня за птички — отвърна Мики и се ухили.
— За птички ли? — сви рамене Барни и си оправи полицейската шапка. — За птеродактили по може да е.
Часовникът на Мики показваше 8:15. Дий им се беше обадила, че Нед, както се очакваше, си бе свършил работата. В момента полицейските патрулки вероятно се щураха като луди из града. Знаеше, че по дърветата има монтирани камери, затова си криеха лицата под козирките на шапките. Застанал пред дъбовата порта, Мики огледа за последен път Барни и Боби. Бяха готови. Откога чакаха този шанс.
Мики натисна звънеца и малко след това една прислужница с вид на латиноамериканка им отвори вратата. Той знаеше, че освен нея в къщата няма никого. Обясни й, че алармите на няколко къщи се обадили, включително и тази, затова трябвало да видят за какво става дума. Може би на жената й направи впечатление голямата чанта, провесена на рамото на Барни. Сигурно се запита и къде им е колата. Но само секунда след това Боби я тресна с фенерчето и я завлече в един килер. Не можа да ги огледа хубаво. Той се появи след малко широко усмихнат. Усмивка за един милион долара.
Бяха вътре.
11.
Първото нещо, което трябваше да направят, бе да обезвредят алармената инсталация. Картините и скулптурите бяха свързани с нея и щеше да писне, ако някой ги повдигнеше. Имаше и детектори, реагиращи на движение. Мики бръкна в джобчето на полицейската си куртка и извади смачкано листче.
После набра комбинацията на клавиатурата: 10 — 02 — 85.
Дано стане номерът. Всичко зависеше от следващите няколко секунди…
Светна зелена лампичка. Алармената инсталация бе изключена. За първи път тази вечер Мики се отпусна. На устните му заигра усмивка. Номерът щеше да мине! Той намигна на Боби и Барни:
— Окей, момчета, къщата е наша!
Пред тях се извисяваше резбована махагонова арка, водеща към просторен хол. Навсякъде бъкаше от произведения на изкуството. Над огромната камина се виждаше картина от Канале Гранде със сцени от Венеция, но му бе казано да не я пипа. Сини китайски вази с бели шарки, бронзови статуетки и свещник в ъгъла — всичко сякаш бе донесено от приказен дворец. Шест стъклени врати гледаха към морето.
— Не знам какво е искал да каже оня тип, когато твърдеше, че богатите били различни от нас — промърмори Барни, оглеждайки се със зяпнала уста, — обаче… Мамка му, а?
— Не се зазяпвай — ухили се Мики развълнувано. — Това са джобни пари в сравнение с онова, за което сме дошли!
Знаеше къде да отиде. Картината от Сезан бе в столовата. Тя бе вдясно. Барни извади чука и пилата от чантата, за да откърти платното от тежките антични рамки.
Стените на столовата бяха покрити с релефни червени тапети, а в средата й бе сложена дълга, полирана маса с огромен свещник. Изглеждаше така, сякаш около нея можеше да се побере половината свят.
Сърцето на Мики блъскаше в гърдите му. Търси Сезан, говореше си той наум, ябълки и круши. На стената отдясно.
Но въодушевлението, което го бе обзело в очакване на петте милиона, изведнъж се отля от него. Тялото му сякаш замръзна. Дъхът му секна.
На стената нямаше нищо. Никакъв натюрморт. Никакъв Сезан.
Картината липсваше!
Все едно някой го прободе в сърцето. Няколко дълги секунди тримата не смееха да помръднат, вперили неразбиращи погледи в празния правоъгълник на стената. После Мики изведнъж хукна към другата част на къщата.
Библиотеката!