И отново застинах от ужас.
Накъдето и да погледнех, виждах полицейски коли с проблясващи буркани. Също като пред хотела. Не можех да повярвам на очите си. Хората бяха наизлезли по дворовете си, облечени в изтъркани блузи и потници, и гледаха надолу по улицата. Какво, по дяволите, ставаше тук?
Пресечката зад къщата на Мики бе отцепена. Имаше толкова много ченгета и патрулки със светещи буркани, сякаш тук се водеха бойни действия.
Отново ми притъмня, нозете ми се подкосиха. Ченгетата ни бяха открили. Но след цялата тази каша как нямаше да ни открият. Заслужавахме си го! Как можах да се захвана с такава глупава работа?
После страхът отстъпи място на изненадата, когато сред проблясващите полицейски буркани различих покривите на линейки.
Всички те бяха спрели пред къщата на Мики.
16.
Скочих от колата и си пробих път сред тълпата. Това не можеше да се повтори, нямаше начин!
Промъкнах се към възрастен чернокож мъж в униформа на чистач. Преди да си отворя устата, за да го питам какво става, той заобяснява:
— В оная къща май е станала истинска касапница. И всичките са бели. Даже има и една жена.
Погледите бяха приковани в къщата на Мики.
Помислих, че ще получа удар. Гърдите ми така се стегнаха, че не можех да си поема дъх. Стоях в сумрака с треперещи устни и стичащи се по бузите ми сълзи. Та те бяха живи! Нали Дий ми бе казала да се върна. Мики и Барни, Боби и Дий. Как така ще са мъртви сега? Беше като в някакъв кошмар, от който не можех да се събудя.
Стоях като вкаменен, вперил поглед в жълтата къща, в патрулките и линейките наоколо.
Накрая, излизайки с усилие от обхваналото ме вцепенение, си пробих път напред. Точно навреме, за да видя как вратата се отваря и от нея излизат санитари. Разговорите сред тълпата секнаха. Появиха се носилките.
Една от завивките бе отметната.
— Бяло момче — прошепна някой до мен.
Видях къдравата червена коса на Мики.
Гледайки как го носят към линейката, ненадейно се върнах двайсет години назад. В училище Мики имаше навика, където ме види, да ме удря в гърба с юмрук. Това си беше негов извратен начин да ми каже „здрасти“. Нито веднъж не можах да го усетя, като се приближава. Просто си ходя в коридора през междучасието и изведнъж — прас. А как удряше само! След това почваше да ме рекетира да му дам двайсет и пет цента, за да не ме тормози. Просто размахваше юмрук пред очите ми и викаше: „Какво? Страх ли те е“. Но един ден ми писна. Без да ме интересува какво ще последва, просто се извърнах и с все сила го блъснах в един от радиаторите на парното. На гърба му остана белег, който си личеше чак докато завършихме гимназия. След удара той стана, събра си читанките и протегна ръка. В нея имаше около четири долара — всичките в монети от по двайсет и пет цента. Цялата сума, която му бях дал.
— От доста време те чаках да направиш това, Неди — ухили се Мики.
Ето какво си спомних в този момент, като гледах как го тикат на носилка към линейката. След него изнесоха още носилки. Преброих четири. Най-добрите ми приятели на този свят.
Запромъквах се назад през тълпата, усетил се като зверче в капан. Облян в ледена пот, разбутвах хората и се опитвах да се добера по-близо до линейките с проблясващите светлини. Трябваше да видя моите приятели отблизо.
И изведнъж ми мина мисълта: „Какъв спасител съм, след като не можех да спасявам“.
17.
Не си спомням добре какво стана после. Сещам се само, че побързах да се добера до колата си и че я подкарах.
Вятърът ме лъхна и умът ми бавно започна да се прояснява. Запрехвърлях вариантите оттук нататък. Какви възможности ми бяха останали? Да се предам? Хайде стига, Нед, та ти си съучастник в грабеж! Твоите приятели са мъртви. Някой най-накрая ще те свърже с Тес. Ще ти прикачат и обвинение в убийство. Мисълта ми не бе кой знае колко гладка, но едно нещо бе пределно ясно — моят живот тук приключи.
Включих радиото на една от местните радиостанции. Репортерите вече се трупаха на местопрестъплението. Млада красавица, отседнала в луксозния „Бразилиън Корт“. Четирима души с неустановена самоличност избити в Лейк Уърт… И други новини. Дързък грабеж на плажа. Откраднати са произведения на изкуството за шейсет милиона! Значи грабеж все пак е имало! Но нито дума, че полицията смята тези събития за свързани едно с друго. И слава богу, нито дума за мен!
Минаваше единайсет, когато най-сетне минах по моста и отново се озовах в Палм Бийч. Още в началото видях двете полицейски коли, спрели напреко на пътя. Бях абсолютно сигурен, че издирваха стар бонвил.