Но вече профучавах през вратата и не чух останалото. Преди да свия по улицата, погледнах в огледалото за обратно виждане и го зърнах по средата на двора в халата и чашата мляко в ръка. След това натиснах газта и той изчезна.
Почти плачех, когато минавах по моста „Флаглър“. Оставях зад себе си всичко — Мики, приятелите си, Тес…
Бедната Тес. Направо исках да умра, като си спомнех какво беше само преди няколко часа, когато си помислих, че най-накрая нещата започват да се обръщат в моя полза. Вече се виждах, че заживявам с цял милион долара и жената на сънищата ми.
Късметът ти се върна, Неди! Изсмях се горчиво при спомена за тези думи.
Минавайки по моста, видях светлините на „Брейкърс“ да осветяват нощното небе. Според мен имах на разположение един ден, преди името ми да се появи на бял свят. А аз дори не знаех накъде отивам.
Някой бе избил най-добрите ми приятели. Нямах представа що за доктор е този Гаше, но щях да го накарам да плати.
— Удар в десетката — промърморих аз мрачно, минавайки по моста, докато ярките светлини на Палм Бийч бавно гаснеха зад гърба ми. Големият шанс. Да бе, как не!
Втора част
Ели
18.
Ели Шъртлеф бе клекнала пред таблото на алармената инсталация в избените помещение на Каза дел Осеано и осветяваше с фенерчето си отрязания коаксиален кабел. Беше стиснала края му с ръкавица.
Нещо тук не се връзваше.
Като специален агент към новия отдел на ФБР, занимаващ се с кражби и измами с произведения на изкуството, тя отдавна бе чакала такъв случай. Картини за шейсет милиона долара, които са били откраднати снощи, и то точно в района на техния отдел. Който, в интерес на истината, се изчерпваше с Ели.
Откакто се бе преместила от Ню Йорк преди осем месеца, напускайки работа като асистент-куратор в „Съдъби“, тя основно бе седяла в офиса в Маями, заета само със следене на търгове и прегледи на сводките на Интерпол по мрежата. През това време другите агенти залавяха наркотрафиканти и перачи на пари. Тъкмо бе започнала да се чуди — както и близките й — дали този ход бе повишение или понижение в кариерата. Работата й в отдела, занимаващ се с кражби на произведения на изкуството, едва ли можеше да се нарече престижна по тези места. Тук всеки имаше диплома по право, а не диплома по изящни изкуства.
Разбира се, животът й си имаше и хубави страни, убеждаваше се тя сама. Например малката къщичка на плажа в Делрей. Излизаше с каяка си всяка сутрин, борейки се с прибоя, при това през цялата година. А на срещата със състудентите си от „Калъмбия“ през 1996-а тя бе единствената с глок под мишницата.
Ели най-сетне се изправи. Знаеше, че не прилича на агент. Поне не на такъв, когото биха пуснали да излезе извън лабораторията. Беше висока метър и шейсет, тежеше петдесет и два килограма, имаше къса кестенява коса и носеше очила с дебели рамки. В офиса се шегуваха, че за да си вземе униформено яке по мярка, е ходила да го купи от детмаг. Обаче в Куонтико бе втора по успех в класа си. Оглавяваше класацията по Работа на местопрестъплението и Криминална психология. Беше добра с глока и можеше да обезоръжи човек с две глави по-висок от нея.
Просто така се случи, че освен всичко това знаеше и някои неща за стилистичните похвати при кубизма.
Разбираше малко и от електротехника. И сега се взираше замислено в отрязания кабел.
Камериерката бе подчертала изрично, че е чула как крадците въвеждат паролата. Да, но кабелът бе отрязан. Нямаше връзка нито с вътрешността на къщата, нито навън. След като са знаели паролата, защо е трябвало да го режат? Полицията на Палм Бийч, изглежда, вече си бе направила изводите, а тя бе много добра в тези неща. Старателно бе изследвала всичко за отпечатъци. Крадците са били в къщата само няколко минути и са знаели много добре какво точно трябва да вземат. Ченгетата заявиха, че тримата нарушители с откраднатите полицейски униформи са професионалисти.
Но независимо какво мислеха полицаите и онзи задник горе, Денис Стратън, който непрекъснато дрънкаше за непоправимата си загуба, в главата на Ели започнаха да се оформят две думи:
Вътрешен човек.
19.
Кръстосал крак върху крак, известният Денис Стратън седеше в добре подплатения с възглавнички стол в луксозно обзаведената слънчева стая, гледаща към морето. Всички линии на стационарния телефон светеха, а в ухото си бе пъхнал слушалка на мобилен телефон. Върн Лоусън, шефът на детективите, стърчеше наблизо заедно с Лиз, жената на Стратън. Тя бе висока, привлекателна блондинка в кремав панталон и наметнат на раменете й кашмирен пуловер. Камериерката, латиноамериканка, хвърчеше напред-назад с поднос леден чай.