По дяволите, нищо особено, разочарова се Ели.
Чувството на увереност обаче я накара да продължи, макар да нямаше никаква представа какво точно търси. Майкъл Кели — момчето, застреляно до масата. Силата на изстрела го бе отхвърлила заедно със стола към стената и той още седеше на него. Ели се наведе и вдигна найлоновата торбичка — ключове за кола, щипка за пари с около петдесет долара.
Имаше също и мъничко листче, сгънато на две. На него като че ли бяха написани някакви цифри.
Тя си сложи чифт найлонови ръкавици, извади листчето от торбичката и го разгъна.
И изведнъж я заля топла вълна.
10–02–85.
Не какви да е цифри. Това бе паролата за алармената инсталация на Денис Стратън.
23.
Подкарах на север посред нощ, гонейки моя стар бонвил с една постоянна скорост от сто и двайсет километра в час по междущатска магистрала 1–95. Исках да се отдалеча от Палм Бийч колкото е възможно повече. Дори не отбих да подремна, преди да пресека границата между Джорджия и Южна Каролина.
Отбих от магистралата на едно място, наречено Хардивил — голям паркинг за камиони и грамаден бил-борд, на който пишеше: Отминавате най-добрата евтиния на Юга.
Напълних резервоара на колата и приседнах изтощен в едно празно сепаре в ресторанта. Огледах се наоколо и видях само няколко шофьори със зачервени очи да пият кафе и да четат вестници. И изведнъж страхът ме прободе като с нож. Не знаех дали съм обявен за издирване или не.
Една червенокоса сервитьорка, на чиято табелка бе написано Доли, дойде и ми наля така желаната чаша кафе.
— Надалеч ли си тръгнал? — попита ме тя с очарователен южняшки акцент.
— Надявам се — отвърнах. Нямах представа дали снимката ми вече не е поместена във вестниците и дали някой няма да си спре погледа на мен и да ме познае. Обаче миризмата на изпечено тесто със сироп прогони тази мисъл. — Толкова надалеч, че тези палачинки ще ги сънувам.
Поръчах си още кафе и отидох до тоалетната. Як мъжага, вероятно шофьор, едва не се сблъска с мен на входа. Останал сам вътре, вперих очи в огледалото и се стреснах от лицето, което ме погледна оттам — изпита кожа, зачервени и уплашени очи. Чак сега си дадох сметка, че все още съм облечен с тъмната тениска и дънки, с които бях, когато задействах алармите предната нощ. Наплисках си лицето със студена вода.
И изведнъж почувствах страхотен глад. Сетих се, че не съм хапвал нищо, откакто бяхме обядвали с Тес предния ден.
Тес… Очите ми отново се напълниха със сълзи. Мики, Боби, Барни и Дий. Господи, как ми се искаше да мога да върна часовника и всички те пак да са живи. Само за една ужасна нощ всичко се промени коренно.
Взех един вестник USA Today от барплота и седнах в сепарето. Докато го разгръщах, забелязах, че ръцете ми треперят. Като че ли едва сега напълно осъзнавах реалността. Хората, на които вярвах най-много в този живот, бяха мъртви. Бях преживял кошмара от предната нощ стотици път и през последните шест часа, но с времето ми ставаше все по-зле.
Заразгръщах вестника страница по страница. Не бях сигурен дали исках да намеря нещо, свързано с обира, или не. Повечето материали бяха посветени на икономиката, на положението в Ирак и на новото намаление на лихвения процент.
Обърнах поредната страница и застинах. Очите ми като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите си.
Дързък обир и кървава вакханалия в Палм Бийч.
Стиснах вестника, защото ръцете ми продължаваха да треперят и буквите играеха пред погледа ми.
Изисканият и внушителен с великолепието си курортен град Палм Бийч снощи бе разтърсен от поредица тежки престъпления, започнали с удавянето на една привлекателна жена в хотела й, последвани от нагъл взлом и обир на безценна живопис от едно от най-достолепните имения, завършвайки само няколко часа по-късно в съседния град с убийството на четирима души.
От полицията твърдят, че все още нямат никакви преки улики за поредицата тежки престъпления и на този етап не могат да кажат дали помежду им има някаква връзка.
Не разбирах! Обир на безценна живопис… Нали Дий бе казала, че претърпели пълен провал?
Продължих да чета имената на убитите. Обикновено за читателя те са абстрактно понятие, обаче за мен бяха ужасяваща реалност. Мики, Боби, Барни, Дий… и, разбира се, Тес.
Това не е сън, Нед! Това е жестока действителност, помислих си ужасен.