Статията продължаваше с описание на това как три ценни произведения на изкуството били откраднати от къщата с четиридесет стаи, наречена Каза дел Осеано, собственост на бизнесмена Денис Стратън. Оценени вероятно на шейсет милиона долара, кражбата на неназованите картини се явява един от най-големите обири на произведения на изкуството в историята на Америка.
Не можех да повярвам…
Откраднати? Значи някой наистина ни е скроил номер. И то жесток!
Палачинките пристигнаха и наистина изглеждаха страхотно, но вече не бях гладен.
Сервитьорката ми напълни чашата и попита:
— Всичко наред ли е, мойто момче?
Кимнах й, полагайки всички усилия да се усмихна, но не знам дали се получи. Съзнанието ми бе обсебено от нови страхове.
Няма как да не направят връзката с мен.
Всичко щеше да излезе наяве. Не можех да мисля трезво, но едно нещо ми стана ясно веднага — щом полицията посетеше Соли, щяха да разберат каква ми е колата.
24.
Първото нещо, което трябваше да направя, бе да се отърва от автомобила си.
Платих си сметката, качих се в колата и я закарах до един глух път, където захвърлих номерата в храстите и почистих всичко, което можеше да бъде свързано с мен. Върнах се пеша в града и застанах пред малка къщичка, която всъщност бе местната автогара. Усещах, че параноята ме обсебва изцяло.
Час по-късно бях вече в автобуса за Файетвил, Северна Каролина, поемайки все по на север.
Според мен през цялото време съм знаел къде отивам. В малкото ресторантче на автогарата във Файетвил излапах лакомо хамбургер, избягвайки погледите на околните, сякаш някой от тях се канеше да запомни лицето ми.
След това се метнах в нощния автобус за всички направления на север — Вашингтон, Ню Йорк.
И Бостън. Къде, по дяволите, да отида другаде?
Нали оттам започна големият шанс?
През повечето време спах и мислех, какво ще правя, като пристигна. Не бях се прибирал у дома четири години. Откакто изпаднах в немилост. Знаех, че баща ми вече е болен, но и по-рано, когато беше още здрав, едва ли можеше да се нарече глава на семейството. Не и ако броим присъдите за всичко, като се започне от укриване на крадени вещи до незаконно букмейкърство, плюс трите каскади в „Суз“ в Шърли.
А мама… Аз бях най-голямата й надежда. Е, поне след като по-големият ми брат, Джон Майкъл, бе убит при един обир на магазин за спиртни напитки. Така че останахме само аз и по-малкият ми брат Дейв. Няма да вървиш по техните стъпки, Нед, не е необходимо да бъдеш като баща ти или брат ти!, нареждаше ми тя и аз обещавах да бъда почтен човек. Поне пет пъти ме е измъквала от разни каши. Веднъж ме изведе от тренировка по хокей посред нощ.
Ето това бе големият проблем. Нямах сили да я погледна в очите, когато се промъкнех у дома. Щях да й разбия сърцето.
Смених два автобуса — един във Вашингтон и един в Ню Йорк. При всяко непредвидено спиране сърцето ми замираше. Ето това е, казвах си, преградили са пътя и сега ще влязат да ме арестуват! Но нямаше никакви прегради. Градчетата и щатовете се изнизваха покрай прозореца, и то твърде бързо, както ми се струваше.
Най-често сънувах с отворени очи. Бях син на дребен мошеник и ето че се връщах — издирван, търсен навсякъде неудачник. Бях надминал моя старец. Като нищо щях да попадна в системата, както Мики и Боби, ако не умеех да се пързалям с кънки. Хокеят отвори пред мен непознати хоризонти. Наградата „Лио Джей Фенърти“ за най-добър нападател в Бостънската католическа младежка организация. Открит път към Бостънския университет. Това беше като печалба от лотарията. Докато не си разбих коляното през втората година от следването.
След контузията загубих и стипендията, обаче ръководството на университета ми даде една година срок да докажа, че мога да продължа. И аз го доказах. Вероятно са си мислели, че съм поредният тъпанар, който ще отпадне от играта, обаче вече бях надникнал в един по-голям свят. Нямаше да се върна в родния квартал и по цял ден да се шляя в очакване Мики и Боби да излязат от затвора. Здраво залегнах над читанките, за пръв път в живота ми. За учудване на всички, завърших с отличие. Дадоха ми работа — преподавател по социология на осми клас в училище за трудни деца. Близките ми не можеха да повярват, че плащат на един Кели да влиза в час.
Но тъй или иначе, това свърши само за един ден.
След Провидънс всичко започна да ми изглежда познато. Шарън, Уолпоул, Картън — места, където като малък играех хокей. Отново взех да се напрягам. Ето че отново се връщах у дома. Но не като хлапето, което постъпи в Бостънския университет, нито пък като оня, който фактически избяга от града…