— Татко Ти мислиш, че татко има нещо общо с тази работа? — той ме изгледа така, сякаш бях луд. — Абсурд. Тук става дума за Мики, Боби и Дий. Те са плът от плътта и кръв от кръвта на Франк. Освен това — ти не знаеш — той е болен, Нед. Трябва да му се присади бъбрек. Толкова е болен, че не би могъл да играе дори като параван.
В този момент Дейв впи поглед в мен. Нещо в този поглед не ми хареса.
— Неди, знам, че късметът ни нещо изневерява напоследък…
— Чуй ме — стиснах го аз за рамото, — погледни ме в очите. Каквото и да чуеш, Дейв, каквито и улики да изкарат, аз нямам нищо общо с тази работа. Обичах ги точно така, както ги обичаше и ти. Аз задействах алармите, това е всичко. Глупаво беше, знам. И сега си плащам. Но каквото и да чуеш, каквито и нови неща да излязат, всичко, което направих, бе да задействам няколко аларми. Мисля, че Мики искаше да си върне за онова, което стана в Стоутън.
Брат ми кимна. Когато вдигна очи, лицето му вече изглеждаше като на онова момче, с което бяхме живели в една стая петнайсет години, което биех за щяло и нещяло до тийнейджърската си възраст, моя плът и кръв.
— Какво искаш да направя?
— Засега нищо. Но може да имам нужда от теб, ако положението стане наистина напечено.
Изправихме се едновременно.
— Ще се видиш с татко, нали? — попита ме той, но аз не отговорих. — Ала това е тъпо, Нед. Ако наистина те търсят, ще разберат.
Потупах го леко по дланта, после отново го прегърнах и го притиснах към себе си. Моя голям малък брат.
Затичах се надолу по хълма. Не исках да се обръщам, защото ако го направех, щях да се разплача. Но имаше нещо, на което не можах да устоя. Спрях рязко и се извърнах, когато почти бях стигнал до „Пъркинс“.
— Дарън беше.
— Какво? — гледаше ме неразбиращо Дейв.
— Дарън Флути — усмихнах се аз. — По-малкият брат на Дъг. Той хвана последния пас на Дъг.
28.
Прекарах нощта в мотел „Бийнтаун“ на шосе 27 близо до Стоутън, само на няколко километра от „Келти“.
Станалото в Палм Бийч бе отразено в късните новини. Убити жители на Броктън. Лицата на приятелите ми. Снимка на къщата в Лейк Уърт. Как да заспиш след това?
В осем часа на другата сутрин хванах едно такси да ме откара до „Пъркинс“ на няколко пресечки от къщата на родителите ми. Бях облечен с дънки и стария си анцуг с инициалите на Бостънския университет. Скрих главата си под бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“. Бях предпазлив, защото познавах всички тук и всички ме познаваха. Дори и след четири години. Но не беше само това причината. Срам ме беше да се видя с мама. След толкова време да се върна по този начин, разбивайки всичките й надежди.
Молех се ченгетата да не са там.
Минавах покрай познати до болка къщи, с техните килнати предни тераси и занемарени дворчета. Най-накрая видях нашия стар зелен форд. Изглеждаше още по-очукан от едно време. Как изобщо сме могли да живеем тук. Колата на мама бе спряна на алеята. Линкълнът на Франк не се виждаше.
Облегнах се на един стълб и няколко минути внимателно оглеждах мястото. Всичко ми се стори наред, затова заобиколих да мина отзад.
През прозореца на кухнята зърнах мама. Беше облечена в рипсена пола и пуловер и отпиваше от кафето си. Лицето й все още бе хубаво, но изглеждаше толкова стара. И как няма да е тъй, след като годините, прекарани с Франк Кели, по прякор Белия, й бяха съкратили живота.
Е, Нед, време е да бъдеш голямо момче… Хората, които обичаше, са мъртви. След тази тежка мисъл почуках решително по стъклото на задната врата. Мама вдигна глава от кафето си. Лицето й побледня. Рязко се изправи и се устреми към вратата.
— Майко Богородице, какво правиш тук, Нед? Идваха от полицията. О, Неди, Неди, Неди…
Прегърнахме се и мама ме притисна така, сякаш се завръщах от царството на мъртвите.
— Бедните деца… — Тя притисна в мен мокрото си от сълзи лице. После изведнъж се отдръпна й очите й се разшириха от ужас: — Неди, не бива да се появяваш тук, от полицията може да наблюдават къщата.
— Исках да знаеш, че не съм го направил аз, мамо — казах. — Каквото и да говорят, кълна се в Господ, кълна се в душата на Джон Майкъл, нямам нищо общо с убийствата!
— Не е необходимо да ме уверяваш. — Мама сложи леко длан на бузата ми. После свали шапката ми и се усмихна на разрошената ми руса коса, на тена ми. — Изглеждаш добре. Толкова се радвам да те видя, Неди. Дори и така.