— И аз се радвам да те видя, мамо.
И ето че се случи — аз пак си бях у дома, в старата кухня. Минутка или две се чувствах като свободна птичка. Пресегнах се и откачих снимката на момчетата Кели, закрепена на хладилника. Дейв, Джон Майкъл и аз на игрището зад училището. Джон Майкъл в своя спортен екип в черно и червено. Номер 23.
Когато вдигнах поглед, видях, че мама ме гледа втренчено.
— Неди, трябва да се предадеш.
— Не мога — поклатих глава аз. — По-късно ще го направя. Но не и сега. Трябва да се видя с татко. Къде е той?
Тя поклати глава и седна:
— Да не мислиш, че знам? Понякога се съмнявам дали не спи в кръчмата на Келти. На зле върви той, Нед. Трябва да му трансплантират бъбрек, но той е минал възрастта, когато здравната застраховка ще покрие разноските. Болен е, Неди. Понякога си мисля, че той просто иска да умре…
— Вярвай ми, той ще бъде жив достатъчно дълго, за да ти трови живота още — казах аз мрачно.
В този момент чух звука от спираща край тротоара кола. Затръшна се вратата й. Дано да е Франк, казах си аз.
Отидох до прозореца и вдигнах щорите.
Не беше баща ми.
По алеята към нас идваха двама мъже и една жена.
Мама се спусна към прозореца, но в очите й нямаше безпокойство.
Твърде много пъти бяхме виждали да подбират баща ми към затвора, за да не познаем представителите на закона.
29.
И двамата се взирахме с широко отворени очи в двайсетгодишната присъда, крачеща към нас.
Един от агентите, чернокожо момче в тъмен костюм, се отдели от другите двама и тръгна към задната врата.
Мамка му, Неди, мисли! Какво, по дяволите, ще правиш сега?
Никога преди не бях усещал сърцето ми да бие така бясно в гърдите, както през тези няколко секунди, докато агентите крачеха към вратата. Нямаше смисъл да бягам.
— Неди, предай се — повтори шепнешком мама.
Поклатих глава.
— Не, първо трябва да намеря Франк. — Хванах я за раменете и я погледнах умолително. — Съжалявам…
Притиснах се към стената до предната врата, без да знам какво да правя. Нямах оръжие. Нямах и план.
На вратата се почука.
— Франк Кели? — подвикна нечий глас. — Госпожо Кели? ФБР!
Мисълта ми бясно работеше, но не ми идваше нищо наум. Трима агенти — двама мъже и една жена. Тя бе с хубав тен, значи най-вероятно идва от Флорида.
— Госпожо Кели?
Последва ново почукване. Погледнах предпазливо през щорите и видях едър мъжага, застанал пред вратата. Майка ми най-сетне се обади на висок глас и ме погледна безпомощно. Кимнах й да отвори.
За част от секундата стиснах очи. Моля те, не прави най-глупавото нещо в живота си!
Обаче излязох и го направих.
Хвърлих се върху агента веднага щом влезе и двамата се търколихме на пода. Чух го как изпъшка и когато вдигнах очи, видях, че пистолетът му се е изплъзнал от кобура и е паднал на около метър от нас. И двамата за миг замръзнахме, с погледи, вперени в оръжието. Той — нямащ представа дали току-що не е попаднал под ударите на жесток убиец. Аз — давайки си ясна сметка, че ако не посегна за този пистолет, животът ми, такъв, какъвто го познавах, щеше да свърши. Пет пари не давах за жената или за другия агент, който се промъкваше отзад. Просто се хвърлих към оръжието. Друг начин нямаше.
Претърколих се и го сграбчих с две ръце.
— Никой да не мърда!
Агентът бе все още на пода. Жената — дребно и всъщност много сладко девойче — бъркаше с трескави ръце под сакото си за своя пистолет. Третият агент току-що бе минал през задната врата.
— Не! — викнах аз, опънал ръце напред.
С ръка, замръзнала върху кобура, жената ме гледаше стреснато.
— Моля ви… Моля ви, не го вадете! — казах аз.
— Неди! — мама ме погледна настойчиво. — Хвърли това желязо. — Тя се обърна към агентите: — Нед е невинен. Той не би направил никому зло.
— Не искам да нараня никого! — обадих се и аз. — А сега оставете пистолетите си на пода. Веднага!
Те направиха каквото се искаше от тях, а аз минах предпазливо край всеки поотделно и им ги събрах. После заднишком стигнах до плъзгащата се врата и ги захвърлих в гората зад къщата. А сега какво, по дяволите, да правя? Погледнах към майка ми и й се усмихнах с половин уста: