Май наистина е така, помисли си Ели. Чак сега си спомни, че малко преди кражбата алармите на няколко големи имения наистина бяха се задействали. Тогава предположиха, че това е отвличаща маневра.
— Хайде, излизай — въздъхна Кели и погледна назад. — Очаквам други да ми правят компания.
Жената обаче не помръдна. Седеше, извърнала поглед към него. Сякаш изведнъж проумя, че това момче изглеждаше просто объркано и уплашено. И както й се стори — далеч надскочило възможностите си с тази постъпка. Вече не се чувстваше толкова застрашена. Може би щеше да успее да го склони да се предаде. Господи, Ели… Това наистина няма нищо общо с работата ти в „Съдъби“ 7, помисли си тя.
Без да отмества поглед от него, пусна дръжката на вратата:
— Имаш на разположение около две минути, преди всяка полицейска кола на юг от Бостън да е дошла тук.
Лицето на Нед Кели сякаш изведнъж просветна.
— Искам да ми разкажеш всичко, което се е случило там — продължи с овладян глас Ели. — Може би ще успея да направя нещо. Имена, адреси. Всичко, което знаеш за обира. Щом пожела да се измъкнеш от тази каша, това е единственият начин.
По устните на Нед Кели пробяга колеблива усмивка. Не, зад това лице не можеше да се крие хладнокръвен убиец, помисли си Ели. Момчето беше изплашено повече от нея. Личеше си, че се е забъркало в каша, от която не се знаеше дали ще се измъкне. Тя си помисли, че може би ще успее да спечели доверието му. Да го убеди да се предаде, преди някой да е пострадал. Защото ако ченгетата го сгащеха сега, не се знаеше какво може да стане.
— Добре, ще ти се доверя — въздъхна Нед.
— И ако бях на твое място, щях поне от време на време да насочвам пистолета към заложника — добави Ели. Не можеше да повярва, че прави това. — Знаеш, в Куонтико ни учат как да обезоръжаваме нападатели.
Нед Кели отново се усмихна нервно и подгони автомобила към изхода.
— Първото, което трябва да направим сега, е да се отървем от мамината кола.
31.
Сменихме рънъра за един воиджър микробус, оставен с работещ двигател на паркинга на супера.
Стар похват. Като бях по-малък, десетки пъти съм виждал как Боби пипа в такива случаи. Изчаках собственичката да излезе от микробуса. Тя си взе количка и я забута към супера. Като се има предвид това, което ставаше наоколо, имах на разположение най-малко един час преди някой да се отзове на оплакването. Сетне казах като на себе си:
— Струва ми се, че всичко това е сън!
Ели Шъртлеф ме погледна смаяно минута след като се върнахме на шосе 24. Изразът на лицето й сякаш казваше: „Ето, вече участвам и в кражба на кола“.
На огледалото за обратно виждане се люшкаше зелено борче-ароматизатор. Върху таблото бе прикрепен бележник, на който пишеше: Покупки. Маникюр. Да взема децата в 3:00. Отзад се търкаляше торба с покупки. И „Граф Чокула“.
Двамата се спогледахме и едва не се разсмяхме при хрумналата ни едновременно мисъл — издирван от властите убиец бяга с микробус.
— Ама че кола бягство! — поклати глава тя. — Стив Маккуин ряпа да яде.
Нямах представа какво трябва да правя по-нататък. Но смятах, че най-безопасното място бе малката стаичка, която бях наел в мотела в Стоутън. За щастие мотелът бе устроен така, че можех да спра направо пред стаята, без да минавам през рецепцията.
Заключих вратата зад нас и отроних неуверено:
— Виж сега, трябва да те претърся…
Тя ме погледна с неприкрита ирония.
— Не се притеснявай — казах. — Никога няма да си поискам от един федерален агент още на първата среща.
— Мислиш ли, че ако исках да те арестувам, нямаше да съм го направила досега?
— Съжалявам — свих рамене аз, малко смутен. — Просто формалност.
Бях извадил късмет, че попаднах на Ели Шъртлеф, а не на някоя Лара Крофт, която вече да ми е извила ръцете зад гърба. Откровено казано, никога не бих предположил, че Ели Шъртлеф е агент. По-скоро приличаше на учителка в начално училище. С вълнистата си кестенява коса, с няколкото лунички по чипия си нос и с добрите сини очи зад очилата.
— Вдигни горе ръцете — размахах аз пистолета — или пък ги разпери встрани, или как там се казваше…