— „Ръцете на стената“ — обясни тя с нескрита ирония и се обърна, разпервайки ръце. Аз коленичих, потупах джобовете на панталоните й и вътрешната страна на бедрата, както бях виждал по филмите. Бе облечена в тъмен костюм, с бяла памучна тениска под сакото, която бе изпълнена невероятно добре. На врата й висеше някакъв полускъпоценен камък.
— Знаеш ли, нищо не ми коства да ти забия един лакът в лицето точно в този момент. — Виждах я, че почва да губи търпение.
— Не знам, не съм професионалист в тези неща. — Аз се поотдръпнах назад. Никак не ми хареса това с лакътя в лицето.
— Забрави да ми опипаш и глезените. Повечето от нас си прикрепят оръжие и там, когато излизат на акция.
— Благодаря — смотолевих объркано аз.
— Е, просто формалност — усмихна се леко Ели Шъртлеф.
В чантичката й не намерих нищо освен ключове и ментови бонбони. Седнах на леглото. И чак сега проумях какво всъщност съм направил. Това не беше филм. Не бях Антъни Хопкинс и тя не бе Джоди Фостър и този кадър едва ли можеше да доведе до хепиенд.
Отпуснах чело на дланите си. После включих малкото телевизорче, за да чуем новините. Опитах се да си навлажня устните, но устата ми бе пресъхнала.
Ели седна на стола с лице към мен.
— Какво правим оттук-нататък? — попитах аз.
— Сега — каза тя — започваме да говорим.
32.
Разказах на Ели Шъртлеф всичко, което знаех за обира във Флорида. Нищо не скрих.
С изключение на срещата с Тес. Не знаех как да й обясня за това и в същото време да я накарам да повярва на всичко останало. А и не исках да мисля за гибелта на Тес.
— Знам, че през последните няколко дни наговорих куп глупави неща — казах аз, вперил искрен поглед в Ели. — Знам, че не трябваше да бягам от Флорида, че не трябваше да правя това, което сторих днес. Но, моля те, повярвай ми, Ели… Да избият приятелите ми… братовчед ми… — Поклатих глава. — Как така?… Та ние дори не сме ги пипнали тия картини. Някой ни бе по-годил номер.
— Гаше ли? — попита тя, водейки си бележки.
— Вероятно — кимнах мрачно. — Но не знам със сигурност.
Ели впери изпитателен поглед в мен. Молех се да ми повярва, имах нужда да ми повярва. Но тя смени темата.
— Защо дойде тук?
— В Бостън ли? — Сложих пистолета на леглото. — Мики нямаше никакви връзки там. Поне не такива, с които биха измислили този обир. Всичките му познати са оттук.
— А не за да укриеш картините тук, така ли? Всичките ти познати също са оттук.
— Кълна ти се, агент Шъртлеф, не съм го направил.
— Ще се наложи да се предадеш. Трябва да разкажеш с кого се е познавал братовчед ти и с кого е работел. Имена, адреси, всичко. Ако искаш да ти помогна. Мога да смекча вината ти с отвличането, но това е единственият ти изход. Разбираш ли го, Нед?
Кимнах примирено. Но откровено казано, не познавах никоя от връзките на Мики. Чие име можех да й кажа тогава? Кого да й предам? Баща ми?
— А ти как разбра накъде съм тръгнал? — попитах аз. Помислих си, че Соли Рот се е обадил на полицията, когато избягах.
— Много рядко можеш да видиш стар бонвил по ония места — отвърна тя. — И когато го намерихме в Южна Каролина, сетихме се накъде може да си поел.
Значи Соли изобщо нищо не им е казвал, помислих си учудено аз.
Приказвахме часове наред. Започнахме с престъпленията, обаче Ели Шъртлеф като че ли искаше да научи всяка подробност от моя живот. Разказах й какво означава да отраснеш в Броктън сред кварталните банди.
Как наградата в хокея ми изкара стипендия за Бостънския университет.
Това като че ли я изненада.
— Следвал си в Бостънския университет ли?
— А ти не знаеш ли, че говориш с носителя на наградата „Лио Джей Фенърти“ за 1995 година? Най-добрия нападател на Бостънската католическа младежка организация. — Усмихнах се с преднамерено безразличие и присвих рамене. — Дипломирах се след четири години като бакалавър по социология. Но ти сигурно не ме виждаш като учен?
— Ами като те наблюдавах как се мотаеше из паркинга, чудейки се чия кола да откраднеш, изобщо не ми мина през ума нещо подобно — усмихна се Ели.
— Казах, че не съм убивал никого, агент Шъртлеф — върнах й усмивката аз. — Но не съм твърдял, че съм светец.
Това я разсмя.
— Искаш ли още една изненада — казах аз, облягайки се на лакти на леглото. — Така и така сме се захванали с биографията ми. Две години преподавах на осми клас социология в едно училище за проблемни деца тук, в Стоутън. И бях доста добър. Може и да не знаех наизуст всяка поправка към конституцията, обаче хлапетата можеха да разчитат на мен.