Подарих й една дълга целувка, която сякаш казваше: Благодаря ти за невероятния следобед. След това с титанично усилие на волята се надигнах. Все пак имаше хора, които разчитаха на мен.
— Запомни какво ти казах! Не мърдай, даже не мигай. Точно такава искам да те запомня.
— Какво се каниш да правиш, Нед Кели, да ограбиш някоя банка ли?
Застанах пред вратата. После се извърнах към леглото и дълго не свалих поглед от нея. Всъщност започвах да се възбуждам само от мисълта, че тя ме пита подобно нещо.
— Не знам… — отвърнах с широка усмивка. — Но един мъж е длъжен да постъпва по мъжки2.
4.
Не банка, рекох си аз, докато сядах в стария понтиак бонвил кабриолет. Подкарвах го към моста за Уест Палм с мисли, реещи се из облаците. Обаче Тес почти бе отгатнала. Един-единствен удар, неповторим шанс, който щеше да преобърне живота ми.
Както вече казах, аз съм от Броктън. Роден град на Великолепния Марвин Хаглър и Роки Марчиано3. Кей Четвърти, Перкинс Авеню, от другата страна на железопътната линия. Има различни квартали, би ви казал всеки жител на Броктън, но такъв като Буш няма.
Жителите на града обичат да казват, че населението на Броктън е четвърт чернокожо, четвърт италианско, четвърт ирландско, четвърт шведско и четвърт такова, с което човек по-добре да си няма работа. Занемарени квартали с еднакво олющени къщи, църкви и развалини от отдавна изоставени и затворени фабрики.
От всички тези квартали Буш обаче беше най-страховит. Имахме си банди, които воюваха всеки ден. Но ако нямаше някой и друг счупен крак или ръка, изобщо не се смяташе за битка. Половината хлапета постепенно се озоваха в трудово-изправителни училища или бяха включени в програми за малолетни престъпници. По-добрите изкарваха няколко курса в колежа или пък пътуваха до университета цяла година без прекъсване, преди да се хванат на работа в ресторанта на баща си или в общината. Ченгета и пожарникари — ето какви хора раждаше Броктън. Разбира се — и боксьори.
А, да, и мошеници.
Не че са лоши хората. Плащат си ипотеките. Женят се и си водят семействата на пикници както всички. Собственици на барове, членуват в „Ротъри“. Вадят барбекюто в неделя и крещят като откачени на мачовете на „Ред Сокс“. Залагат от време на време. Крият по някоя и друга открадната кола. Понякога трошат главата на някой беден нещастник.
Моят баща бе точно такъв човек. Прекара повече време в затвора, отколкото вкъщи. Всяка неделя се товарехме на доджа и ходехме да го видим. Посрещаше ни, облечен в оранжевите затворнически дрехи. Познавах стотици такива момчета. И все още познавам.
Което ме навежда на мисълта за Мики, Боби, Барни и Дий.
Знам ги, откакто се помня. И четиримата живеехме на не повече от четири пресечки разстояние един от друг. Между „Лейдън“, „Етсън“ и „Снел“. Нямахме тайни един от друг. Мики ми беше братовчед, син на чичо ми Чарли. Беше жилест, с къдрава червена коса, адски печен — каквато бе всъщност всяка откачалка от Броктън. Държеше се с мен така, сякаш не беше по-голям с шест седмици, а с шест години. Забъркваше ме в повече каши, отколкото мога да броя, но ме измъкваше от много повече. Боби беше братовчед на Мики, но не и мой. Той ми бе като по-голям брат, откакто родният ми по-голям брат загина в престрелка. Жената на Боби се казваше Дий и двамата бяха заедно от по-дълго време, отколкото който и да било от нас можеше да запомни. Барни бе най-забавният човек, когото съм виждал през живота си, а освен това играеше ролята на мой защитник в училище.
Всяко лято отивахме да работим във „Вайнярд“ — почиствахме бара, сервирахме по масите и взимахме пари, колкото да си платим сметките. През зимата обаче идвахме тук. Паркирахме коли пред клубовете, правехме се на моряци по туристическите яхти, работехме като пиколо из хотелите, занимавахме се с доставки по домовете.
Вероятно някой, чийто живот е най-обикновен, ще каже, че сме лоша тайфа. Но ще сгреши. Казват, че не можеш да си избереш роднините, обаче винаги можеш да си избираш хората, които обичаш. А те ми бяха повече роднини от истинските ми. Доказвали са го стотици пъти.
От Броктън всъщност излизаха два типа хора. Едните от тях скътваха всеки цент в края на седмицата — онова, което правителството не успяваше да ти вземе, го вземаше Църквата. А другите непрекъснато стояха на нокти, чакаха с широко отворени очи, готови да сграбчат големия шанс, още щом се появи.
И от време на време той наистина се появяваше. Същият онзи шанс, който не бива да изпускаш. Онзи, който би могъл да промени коренно живота ти.
3
Двама световноизвестни боксьори, като Роки е единственият непобеден световен шампион в категория „тежка“. — Б.пр.