— Прав е — казах аз и я прегърнах. — Как мина?
Тя сви рамене и приседна до масата.
— Може да се каже, на ръба на провала. Супервайзърът предприе необходимите мерки. Докато не оправим тази работа, аз съм под дисциплинарно наблюдение.
— Може би все пак ще си запазиш работата, а? — запитах аз с надежда.
— Вероятно — сви рамене Ели. — Но зависи от едно нещо…
— От какво? — Помислих, че става дума за някоя бюрократична процедура.
— От нас — отвърна тя. — Трябва да пипнем Денис Стратън.
Стори ми се, че не съм я чул добре. Седях срещу нея и я гледах неразбиращо.
— Ти каза „от нас“.
— Да, Нед — кимна Ели и на устните й заигра едва забележима усмивка. — От мен и от теб.
95.
Но преди това Ели трябваше малко да се поразрови. И то не къде да е, а в света на изкуството. Какво, по дяволите, означаваше тая игра с картината. С тази на Гом.
Имаше безброй начини да се проучи даден художник. Дори и такъв, за когото почти не бе чувала. А на това отгоре бе починал преди сто години.
Тя влезе в интернет, но информацията за този художник там бе извънредно оскъдна. Художникът бе живял абсолютно незабележимо. Нямаше никаква биография. Тогава тя насочи вниманието си към „Бенезит“, огромната енциклопедия за френските художници и скулптори. Мъчеше се да се оправи с френския. Но и там нямаше почти нищо. Роден през 1836 година в Кламар. Известно време рисува в Монмартър, прави изложби между 1866-а и 1870 година в престижния „Салон дьо Пари“. След което изчезва от редиците на художниците. Картината, която бе открадната — Стратън дори не бе представил иск пред застрахователите, — се наричаше Faire le Ménage, тоест Къщна работа. Някаква перачка гледа в огледало над корито. Ели не можа да намери никакви данни за това платно — то не бе включено в списъка.
Тя се обади на галерията във Франция, откъдето Стратън бе казал, че я купил. Собственикът едва си спомни названието й. Все пак й спомена, че доколкото си спомнял, картината била донесена от едно имение. Предала я някаква възрастна жена от провинцията.
Не може да бъде картината, в Гом нямаше нищо необикновено!
Да не би все пак да има нещо в нея?, питаше се Ели. Някакво послание. Защо Стратън я търси толкова настойчиво? И какво й е толкова ценното, че заради нея да бъдат убити шест души?
Отново се усети в задънена улица.
Избута огромните книги за художниците от деветнадесети век. Явно отговорът не беше в тях, а някъде другаде. Какво толкова имаше в този неизвестен Гом? Какво…
После изведнъж я осени една плаха идея.
Лиз Стратън й бе казала всичко това, докато хората на съпруга й я мъкнеха към колата. Ели си спомни онова примирение на лицето й, сякаш повече никой нямаше да я види. „Ти си специалистът по изкуствата. Защо според теб той нарича себе си Гаше?“
Разбира се. Ключовата дума тук бе името.
Доктор Гаше.
Още тогава са се носели едни слухове, под сурдинка, разбира се. Обаче нищо не излязло наяве. Нито от имението на Ван Гог, нито когато брат му е започнал да разпродава работите му, нито пък нещо се е разбрало от неговите спонсори Танги и Бонже.
На една от книгите, които току-що бе избутала настрана, на корицата бе отпечатан портретът на доктора, нарисуван от Ван Гог. Ели отново я придърпа към себе си и впери поглед в селския доктор, в тези негови меланхолични, сини очи.
За такова нещо, мислеше си тя, би си струвало и човек да убиеш.
Изведнъж Ели си даде сметка, че не говори с точните хора, че търси не в тези книги, в които трябва.
Тя не откъсваше очи от прочутия портрет на Ван Гог.
Досега си бе блъскала главата върху живота не на този художник, на когото трябва.
96.
— Готов ли си? — попита Ели и ми подаде телефона.
Кимнах и го взех така, сякаш ми даваше пистолет, с който трябваше да убия някого. Устата ми бе пресъхнала от напрежение. Мечтаех си да проведа този разговор още откакто Дий ми се бе обадила и един час след това намерих Тес и приятелите си мъртви.
Потънах в едно от креслата на Соли в кабинета му.
— Да, готов съм…
Знаех, че Стратън ще говори с мен. Предполагах, че сърцето му ще подскочи, още щом чуе кой съм. Той бе сигурен, че картината му е у мен. Бе избил доста хора заради нея, а явно бе човек, който смята, че винаги е прав. Набрах номера. Телефонът започна да звъни. Облегнах се назад и поех дълбоко дъх. В слушалката прозвуча гласът на камериерката от Латинска Америка.