— Става дума за пет милиона долара.
— Пет милиона долара? Че тази картина не струва повече от трийсет хиляди, дори да я продадеш на собствената майка на Гом.
— Пет милиона долара, Стратън. В противен случай ще я подхвърля на полицията. Доколкото си спомням, именно за тази сума сте се спазарили с Мики и приятелите ми.
Последва тишина. Но не такава, която да предполага, че обмисля. Стана ми ясно, че по-скоро жадува да ми извие врата.
— Не съм много сигурен за какво става въпрос, господин Кели, но искам да ви кажа, че имате късмет. Аз наистина съм обявил награда за тази работа. Но за да бъда абсолютно сигурен, на гърба има още едно нещо. В десния ъгъл на рамката.
Затворих очи за секунда и се опитах да си припомня всичко, което ми бе казано за тази картина. Той бе прав. На рамката наистина имаше още нещо. То ме караше да се чувствам омърсен. Като че ли бях предал хора, които обичах.
— Има някакво число — казах аз. — Четири, три, шест, едно, нула.
Последва дълга тишина.
— Браво, Нед! Ти наистина заслужаваш тази награда за това, че успя да изиграеш всички. Включително и полицията. Тази вечер ще бъда на благотворително събиране в „Брейкърс“. Фондация „Намисли си желание“, една от любимите каузи на Лиз. Там ще ангажирам апартамент на мое име. Какво ще кажеш да се извиня на присъстващите и някъде към девет да се видим насаме?
— Ще бъда там.
Затворих, усещайки как от плещите ми се свлече огромна тежест. Излязох от ресторанта, до тротоара ме чакаше черна кола. Ели и двамата агенти ме гледаха в очакване.
— Стана работата! — въздъхнах аз. — Довечера в девет.
— Дотогава имаме да свършим още нещо — обади се един от агентите.
— Може би по-късно — поклатих глава аз. — Първо трябва да сторя нещо друго.
98.
Един от охраната ме претърси и ме поведе обратно в предварителния арест на полицейското управление в Палм Бийч.
— Какво ви става, Кели? — поклати той глава. — Да не би нещо кръвта да ви зове?
Баща ми лежеше на железния нар в килията, вперил поглед в празното пространство пред себе си.
Спрях се за миг и го загледах. В подземния сумрак едва можех да доловя стопяващите се очертания на едно лице, принадлежало някога на по-млад мъж. В съзнанието ми изплува сцена от детството — Франк се прибира у дома с обичайния за него гръм и трясък, понесъл голяма кутия в ръце. Мама е на мивката. Двамата ми братя и аз седим около масата в кухнята, току-що върнали се от училище, и обядваме. Да съм бил най-много на девет-десет години.
— Евелин Кели… — Баща ми хвана мама за раменете и я извърна към нас, продължавайки като конферансие: — Заповядайте на сцената!
Той й връчи кутията и аз никога няма да забравя изражението й, когато тя я отвори. Бръкна в нея и извади някакво умопомрачително красиво кожено палто. Франк го наметна на раменете й и я извърна към себе си, сякаш двамата танцуваха. Мама се въртеше със зачервено и смаяно лице, изразяващо нещо средно между възхита и недоверчивост.
Баща ми я наклони в ръцете си като професионален танцьор и ни намигна:
— Само изчакайте да видите какво има зад врата номер три!
Когато поискаше, баща ми можеше да очарова и палач.
— Здрасти, тате — обадих се аз, заставайки пред килията му.
Той се обърна на нара.
— Неди — промълви и примигна.
— Не знаех какво да ти донеса, затова това… — показах му аз кесията, пълна с ментолов дропс. Майка винаги му ги носеше, когато ходеше на свиждане в затвора.
Франк седна на нара и се ухили:
— Все съм казвал на майка ти, че една ножовка ще ми свърши много по-добра работа.
— Опитах, обаче от тия металотърсачи отърване няма.
Той приглади косата си.
— Ех, нови времена…
Стоях и го гледах. Бе много слаб и леко пожълтял, но изглеждаше отпуснат, спокоен.
— Трябва ли ти нещо? Може би ще успея да помоля Соли да ти издейства добър адвокат.
— Джорджи вече работи по въпроса. — Той поклати глава. — Ти може би си мислиш, че пак съм оплел конците, но този път трябваше да го направя, Нед. Има си правила, дори и сред такива лайна като мен. Морети ги наруши. Той посегна на плът от плътта ми. На някои неща не можеш да не обърнеш внимание. Разбираш ме, нали?