Мики огледа присъстващите около масата. Това бяха хора, които познавах, откакто се помня. Най-добрите ми приятели.
Той надигна бирата.
— След този голям удар приключваме с всичко! Дий, вие двамата с Боби можете да купите оня ресторант, за който ни надувате главите от сто години. Барни, ако иска, да продава коли в Натик. Неди, ти можеш да напишеш Великия американски роман или да си купиш хокеен отбор, или изобщо каквото ти хрумне. Винаги съм твърдял, че ще ти дам този шанс и ето че накрая успях. Пет милиона! Радвам се, че всички заедно ще им се порадваме. Така че… ръцете на масата! Ето за това сме работили от тринайсетгодишни. — Той обходи с поглед лицата едно по едно. — Ако някой иска да се откаже, сега е моментът. Момчета, Неди, вътре ли сме?
Стомахът ми се присви. Това бе най-сериозната работа, с която съм се захващал. Откровено казано, всъщност се радвах на живота си, колкото и обикновен да беше, но дали някога пак щях да имам такъв шанс? Съдбата вече ми бе отнела някои неща из родните ми места. Сега ми се предоставяше случай да си ги върна с лихвите.
— Вътре сме! — извикаха в един глас Боби, Барни и Дий.
Аз поех дълбоко дъх. Пет милиона. Знаех, че пресичам невидима граница, но исках да го направя. Както каза Тес, късметът ми май започваше да се променя. Бях започнал отново да мечтая, а с един милион долара можеха да се купят много мечти.
Сложих си ръката върху купчината длани на масата.
— Вътре съм.
9.
В Палм Бийч не вали дъжд, а „Перие“. Едно време някакъв задник ми бе казал това стихче, но в него имаше известна истина. Това определено бе мястото за големия шанс.
Час и половина след срещата в Лейк Уърт паркирах бонвила на една пресечка от внушителната постройка от стъкло и бетон, криеща се зад високия жив плет на Уелс Роуд. Бях с бейзболна шапка, дънки и черна тениска, за да се сливам с околния сумрак.
Райденауер, пишеше на пощенската кутия. Запитах се дали това не е същият Райденауер, за когото по новините казваха, че сравнил със земята местната здравна компания. Ако беше той, съвестта щеше да ме гризе по-малко.
На павираната дъга пред входа бе спрян джип мерцедес. Промъкнах се покрай къщата и повдигнах резето на желязната врата, която водеше към задния двор на къщата. Молех се вътре да няма никой и алармата да се задейства. В къщата бе тъмно, само дето някъде отвътре проникваше слаба светлина. От кухнята навярно. Семейство Райденауер трябваше да бъдат в „Брейкърс“. Всичко изглеждаше точно. С изключение може би на свития ми на топка стомах.
Иззад леко поклащащите се на слабия ветрец палми се виждаше страхотен басейн с плажна къщичка — умален модел на голямата сграда. Погледнах часовника — 7:40. Екипът заемаше позиция, а Дий преравяше полицейските честоти.
Поех си дълбоко дъх… Вече всичко бях поставил на карта — годините с чисто досие, запознанството с Тес. Казах си, че този път си струва, въпреки заплахата от затвор. И че не вършех нещо, което не съм вършил и преди.
Промъкнах се покрай басейна и се приближих към плъзгащата се задна врата. Обикновена ключалка. На стената вътре се виждаха няколко картини. Бях сигурен, че вратата е свързана с алармената инсталация.
Извадих голямата отвертка от задния си джоб и я пъхнах между двете засрещащи се крила. После натиснах. Усетих леко помръдване, но ключалката държеше. Това не ме изненада, затова напънах по-силно и долових отново помръдване. Хайде, Неди, давай.
Едното крило поддаде и изведнъж из цялата околност се разнесоха силни вибриращи звуци. Отвсякъде лумнаха прожектори и макар да го очаквах, сърцето ми подскочи. Огледах се, надзърнах и през стъклото, но не забелязах никого.
Работата, за която бях дошъл, бе свършена. Марш оттук веднага, заповядах си мислено и си плюх на петите.
Изтичах обратно по същия път, от който бях дошъл, привеждайки се зад живия плет. Накрая излязох на улицата и скочих в бонвила. Отново се огледах. По улицата не се виждаше жива душа, обаче бях сигурен, че полицията вече лети насам.
Усетих прилив на адреналин.
Едно на нула за мен.
Подкарах колата обратно към Каунти, повтаряйки си непрекъснато, че ченгетата не ме дебнат зад всеки ъгъл. Спокойно… Засега всичко вървеше по план.
Пристигнах до Коконът Роу, където завих надясно към езерото по обрамчената от жив плет улица „Сийбриз“. Този път моят обект беше в стил от трийсетте, който тук наричаха тип „плантация“. Спрях колата на половин пресечка от къщата и се опитах да се добера до нея по възможно най-незабележимия начин, макар че трябваше и да бързам, защото имах график.