— Да, специален агент Фик. А как ще се оправяме с картината?
— Ето… Провери да видиш.
Един от агентите ми подаде здраво увит и овързан с тиксо пакет.
— Какво има вътре? — заинтересувах се.
— Много неприятни неща за теб, ако рекат да го отворят — отвърна Фик. — Затова поискай да видиш чека, преди те да са поискали да огледат картината. Ако нещо те притиснат, ще сме наблизо да те отървем.
Погледнах към Ели:
— Ти ще бъдеш ли там?
— Разбира се.
— Подсигурили сме те на всички нива. Щом получиш онова, което ни трябва, или ако рекат да отворят стоката, разбиваме вратата. Няма страшно! — даде ми кураж Фик.
Няма страшно ли? Загледах го, също като някой новобранец, за когото на никой не му пука, ме пращаха да пробвам дали напред няма мини. Имаше едно нещо, което всички присъстващи тук знаеха — Стратън нямаше никакво намерение да ме пусне от хотела жив.
— Искам да поговоря с Ели — казах аз.
— Не тя командва парада — остро отвърна Фик. — Ако имаш някакви въпроси, питай мен.
— Нямам. Но искам да поговоря с Ели. И не тук, а навън. Насаме.
100.
Излязохме навън към басейна. Видях как Фик ни гледа през щорите, затова я поведох по стълбите към плажа, колкото е възможно по-далеч от него.
Ели си нави крачолите и си остави обувките на стълбите. След което закрачихме по пясъка. Слънцето бавно залязваше.
Хванах я за ръката.
— Хубаво е тук, нали? Като гледам, и започвам да съжалявам за дните ми като спасител. Но тогава не го осъзнавах.
Прегърнах я и отмахнах едно кичурче коса от очите й.
— Ти ми вярваш, нали, Ели?
— Не мислиш ли, че е малко късно да ми задаваш такъв въпрос, Нед? Не те арестувах, когато имах възможност. Двамата с теб откраднахме кола. Крих информация, отмъкнах веществено доказателство… По моя кодекс това означава, че ти вярвам.
Усмихнах се.
— Трябваше да излезеш от онази кола, когато те помолих. Нещата щяха да бъдат съвсем различни сега.
— И още как! Ти вероятно щеше да бъдеш в затвора или щеше да си мъртъв. А аз щях да си търся работа. Но тъй или иначе, доколкото си спомням, тогава нямах избор. Ти имаше пистолет.
— Да бе, на предпазител!
Притиснах я към себе си и усетих биенето на сърцето й. Никой от нас не знаеше какво ще стане тази вечер. А след това светът вече нямаше да бъде същият. Срещу мен бяха повдигнати обвинения в углавни престъпления. Щях да ги излежа. Но след това щях да бъда престъпник, а тя — все тъй агент от ФБР.
— Всъщност искам да те помоля да продължиш да ми вярваш, Ели. Само още малко.
Тя се отдръпна назад и ме загледа изпитателно.
— Плашиш ме, Нед. Знаеш, че можем да го смачкаме. Преди да се усетиш, и всичко ще свърши. Моля те, поне веднъж си изиграй ролята като по учебник.
Отново се усмихнах.
— Ще бъдеш ли там заради мен?
— Вече ти казах — отвърна тя решително, — ще бъда там. Не бих те пуснала да влезеш сам.
Знам, че не би ме пуснала. Притиснах я към себе си и зареях поглед към залязващото слънце.
Не ми даваше сърце да й кажа, че имах предвид за времето след това.
101.
Трябваше само да свиеш по дългата пресечка, водеща към „Брейкърс“, за да попаднеш като че ли в друг свят.
Двете величествени кули, окъпани в идваща отдолу светлина, са може би най-прочутата гледка в Палм Бийч. Грандиозните колонади — тържествена прелюдия към ослепителното фоайе, — редиците леко полюшващи се на ветреца палми. Едно време тук са идвали Рокфелерови, Дюпонови и Флаглърови в личните си суперлуксозни вагони. А сега пристигаха хора, които само се стараеха да им подражават.
Тази вечер и аз щях да бъда един от тях.
Спрях служебния автомобил на Ели зад един мерцедес SL 500 и до открит ролс на дъгата, водеща към вратите на фоайето. Наоколо непрекъснато пристигаха луксозни автомобили, от които излизаха мъже и жени в смокинги и блестящи вечерни рокли, отрупани с проблясващи бижута. Аз бях с дънки и зелена тениска Пакост, която висеше извън колана ми. Дори и момчето, което паркираше колите, ме изгледа така, сякаш мястото ми не беше тук.
Бях чувал за тези светски събития, дори съм вземал участие в едно-две от тях като сервитьор, още когато за първи път дойдох насам. Всички те гравитираха около центъра на обществения живот на старата гвардия. На поканите обикновено пишеше, че събитието се провежда за тази или онази благотворителна фондация. Но всъщност всичко се организираше, за да може някоя и друга съпруга да се изфука с бижутата или вечерната си рокля, хапвайки хайвер и отпивайки шампанско на малки глътки. Един господ знаеше колко средства се събираха в името на каузата. Веднъж дори чух, че една жена, чийто мъж внезапно починал, го държала в лед със седмици, докато не свършил сезонът.