Тикнах под мишница дебелия, увит в хартия, пакет, който ми бяха дали федералните, и влязох във фоайето. Наоколо се разхождаха господа в официално облекло, мяркаха се червените сака на униформения персонал на хотела, но имаше и няколко души във всекидневни дрехи. Помислих си, че някои от тях може да са от хората на Стратън, излезли тук, за да ме следят. А може да бяха и от ФБР. Специалните агенти вече сигурно изпадаха в паника, питайки се какво, по дяволите, става тук.
Погледнах часовника си — 8:40. Бях пристигнал двайсет минути по-рано от уговорената среща.
Запътих се право към рецепцията. Посрещна ме привлекателна администраторка на име Дженифър.
— Мисля, че тук има съобщение за мен от Стратън — казах й аз.
— Господин Кели — каза тя с усмивка, сякаш само мен бе чакала.
После ми подаде запечатан плик с емблемата на хотела. Показах й документ за самоличност и скъсах плика. На една от бланките на хотела бе записано само това — стая 601.
Добре, Нед, да се хващаме на работа! Затаих дъх за секунда и се опитах да се успокоя.
Попитах Дженифър къде се провежда вечерята за „Намисли си желание“ и тя ми посочи Кръглата зала — по коридора вляво.
Пъхнах отново пакета с „картината на Гом“ под мишница и тръгнах след една двойка в официално облекло, за която бях сигурен, че отива в балната зала.
Микрофончето в ухото ми изпука и в него прозвуча ядосаният глас на Фик.
— Мамка му, Кели, какви ги вършиш? Избързващ с цели двайсет минути.
— Съжалявам, Фик. Промяна в плана.
102.
Ускорих крачка и видях Кръглата зала от другата страна на лобибара. До нея се стигаше по няколко стъпала.
На входа се бе събрала малка тълпа — все мъже в смокинги и жени във вечерни тоалети. Всеки показваше поканата си. От залата в този момент излезе оркестър, който едва ли някога бих искал да чуя. Набутах се в навалицата.
Една жена с побеляла коса ме изгледа така, сякаш бях Човека паяк. Диамантите, увиснали от ушите й, бяха кажи-речи колкото коледни украшения за елха. Промуших се покрай нея и вече бях вътре.
— Сър! — прозвуча зад гърба ми, но аз се направих, че не чувам.
Дано да ми стане играта, помислих си.
Залата всъщност бе смайваща — навсякъде се виждаха живи цветя, а от тавана висеше невероятно красив, огромен полилей. Оркестърът свиреше нещо в стил ча-ча. Всяка жена, покрай която минавах, бе отрупана с диаманти — огърлици, обеци, пръстени, тиари. Мъжете бяха облечени в строги смокинги, с бели кърпички, сгънати перфектно в малките джобчета. Един от тях бе с шотландска поличка.
Трескаво се заоглеждах за Стратън. Знаех, че изглеждам като папуас на чаено парти у кралицата.
Изведнъж някой ме хвана за лакътя, завлече ме по-надалеч от тълпата и настойчиво прошепна в ухото ми:
— Бюфетът е отзад, господин Кели!
Обърнах се и се оказах очи в очи с ухилената физиономия на Чамп.
— За секунда ми се върза, нали, брато?
Бе облечен безупречно в униформата на сервитьор, с изящен жест понесъл поднос с хайверени блини. С изключение на оранжевата коса, той се вписваше съвършено в околния пейзаж.
— Къде е Стратън? — попитах го аз.
— По-навътре. Че къде очакваш да бъде задник като него! — Чамп ме смушка. — Облечен е в смокинг… Спокойно, брато — смени той насоката на разговора, видял вероятно тревогата, изписана на лицето ми.
В една от пролуките, образувала се за миг сред тълпата, успях да зърна Стратън. После се огледах и за горилите му.
— Нед — каза Чамп, оставяйки подноса на една маса, номерът ще стане. Разбира се, аз казвам това преди всеки скок, макар някои от натъртените ми ребра да не са толкова съгласни. — Той ми намигна и леко ме удари с юмрук по гърдите. — Не се притеснявай, брато… Имаш приятел, дето ти пази гърба.
— Нед! — изпука отново слушалката в ухото ми. Беше гласът на Ели — Какво правиш? Моля те…
— Съжалявам, Ели — отвърнах аз, давайки си сметка, че тя вече сигурно е изпаднала в паника. — Стой на същата станция. Моля те. Ще си получиш твоя човек.