На предната врата видях стикер от охранителна фирма. Това трябваше да охлади страстите на крадците. Спрях за малко в сянката на живия плет и се озърнах. Далеч в края на пресечката една жена разхождаше кучето си и аз я изчаках да се прибере. Точно в 7:58 на около беше чисто. Наведох се и напипах един камък. Сетне го запратих в стъклото на предния прозорец. Алармената инсталация веднага нададе пронизителен вой и автоматичните прожектори окъпаха алеята в ослепителна светлина. Наблизо залая куче.
Вече тичах обратно, приведен зад живия плет, а сърцето ми биеше бясно. Две на нула.
Последният ми обект бе от онези импозантни постройки, които можеха да се видят по „Ел Браво“ отвъд Саут Каунти, под Уърт Авеню. Беше 8:05. Бях в график.
Под огромна арка, засадена с храсти, имаше тежка желязна врата. Според мен вътре щъкаше цяла армия от прислуга. Спрях колата на една пресечка от къщата и се промъкнах към задния й двор. Прокраднах се внимателно покрай грижливо поддържаните храсти. Този дом бе строен за векове. Сигурно бе собственост на някой тип от старата аристокрация, а може би и на някой интернет милиардер. Вътрешните врати, гледащи към морето, бяха с двойно стъкло. Изобщо нямаше да успея да го счупя.
Притиснах се в стената и се запромъквах покрай нея, докато не стигнах до обикновена врата, която според мен водеше към кухнята. Надникнах предпазливо, вътре нямаше никого.
Обвих юмрука си с парцал, който носех специално за тази цел, и нанесох здрав удар по стъклото. Мамка му, никакъв звук!
Погледнах часовника — Мики и останалите сигурно тъкмо се канеха да влизат.
Врътнах топката на дръжката и се смаях, когато вратата се отвори безшумно. Егати, това капан ли беше! Предпазливо пристъпих в нещо като дълъг килер, който водеше някъде навътре към къщата. В края му видях стая със стъклен покрив, а по-нататък бе дворът. Вдясно бе отворената врата на столовата. Надникнах за нея — високи тавани, по стените гоблени. Два полилея, които сякаш бяха взети от Романови.
Господи, луд ли съм, че правя такива неща? Бях сигурен, че къщата има алармена инсталация. Явно собствениците или прислугата не я бяха включили. Мина ми през ума дали да не се доближа до прозорците и да потърся контактите на алармата. Стана 8:10. Екипът сигурно щеше да влезе всеки момент. Трябваше някак си да я свърша тази работа. Сърцето ми биеше бясно.
Изведнъж дочух стъпки и замръзнах. Към кухнята вървеше чернокожа жена в бяла престилка. Камериерка най-вероятно. Тя вдигна поглед и ме видя. По разширените й очи и застиналата в безмълвен вик уста разбрах, че се е изплашила повече от мен.
Не извика — челюстта й просто увисна надолу. За щастие лицето ми бе скрито под широката козирка на шапката. Не би могла да ме разпознае, ако ме види повторно. Стоях като закован една-две секунди, след което промърморих: „Извинете, мадам“, и хукнах обратно към вратата.
Според мен тя вече търчеше към телефона да се обади в полицията. Все едно съм задействал алармата.
Префучах през храстите и се запромъквах вече с нормална крачка към Оушън Авеню. Скочих в бонвила, включих на скорост и подкарах с разумна скорост. Огледах се назад. Дали някой в тъмното не бе изхвърчал навън, за да погледне номерата на автомобила. Беше 8:15. Ченгетата сигурно кръстосваха като луди из целия град, опитвайки се да разберат какво, по дяволите, става.
— Ти си луд, Нед Кели! — викнах аз, колкото ми глас държи.
Три аларми за рекордно време.
Настъпих газта и усетих как вятърът роши косата ми. Карах покрай морето, луната бе изтеглила в него златиста пътека. Чувствах как ме изпълва триумфът от добре свършената опасна работа. Помислих си как бих прекарал живота си с Тес. Отдавна се бях подготвял за този миг на големия шанс.
10.
Нещо не бе наред. Мики го усети, още щом влязоха през вратата.
Той имаше силно развито чувство за такива неща.
Къщата си бе на мястото. Приказна, огромна, осветена като италиански дворец, с островърхи венециански арки и прозорци с каменни балкончета под тях. Покрита алея, обрамчена от зеленина, водеше право към морето. Алеята пред тях бе най-малко сто метра дълга и всяко храстче и дръвче бе ярко осветено. Той чу хрущенето на камъчетата под краката им. И тримата бяха облечени в откраднати полицейски униформи. Дори и да имаше някой, едва ли би ги заподозрял. Всичко си беше така, както беше планирал.