— Лиз ли?
— С помощта на Лоусън. Когато полицията първа отреагирала на алармената инсталация.
Главата ми се замая. Представих си високия детектив, когото Ели бе смятала за човек на Стратън.
— Лоусън работи за теб?
— Детектив Върн Лоусън работи за община Палм Бийч, Нед — каза Сол. — Нека просто кажем, че от време на време ми подава по малко информация.
Взирах се в Сол с нови очи. Като в някого, когото сте мислили, че познавате, а след това изведнъж го виждате в друга светлина.
— Огледай се, Нед. Забелязваш ли оня Вермеер там? Тъкачките. Смята се, че е изчезнал още през седемнадесети век. Само че не е. Просто се е намирал в ръцете на частно лице. Същото е и със Смъртта на Исак, оня Рембранд там. Името й е било споменавано само в писма. Никой не е сигурен дали изобщо съществува. Престояла неоткрита в един параклис в Антверпен цели триста години. И точно в това се състои красотата на тези съкровища. Никой не знае, че те са тук.
Нищо не можех да направя, освен да се взирам като омагьосан в картините.
— А онзи Микеланджело там… — Сол закима с одобрение и любов. — Ето, него бе много трудно да открия.
Между Рембранд и Вермеер на стената имаше празно пространство.
— Я ми помогни малко — каза Сол и повдигна портрета на Гаше.
Поех го от него и го окачих на стената между двата други шедьовъра. И двамата отстъпихме назад да погледнем по-добре.
— Знам, че няма да го разбереш, синко, но за мен това изпълва със смисъл целия ми живот… Мога да ти предложа старата работа, но тъй като си вече човек с положение, сигурно имаш други планове в живота. Може ли да ти дам един съвет.
— Защо не — свих рамене аз.
— Ако бях на твое място, щях да отида в Кабил Бей Ризорт на Каймановите острови. Там те чака първият ти чек от един милион долара. Докато това тук си остане наша малка тайна, всеки месец на твое име ще пристига чек. Трийсет и пет хиляди долара за пет години на същата сметка. Разбира се, ако ти хрумне нещо друго и полицията открие начин да влезе тук, ще смятаме сметките си за чисти.
След това двамата дълго време не промълвихме нито дума. Просто стояхме и гледахме изчезналия Гаше. Извитите мазки на четката, печалните, разбиращи всичко, очи. И изведнъж ми се стори, че видях нещо в тях, като че ли старият доктор внезапно започна да ми се усмихва.
— Е, Неди, какво ще кажеш? — Сол продължаваше да гледа картината, хванал ръце зад гърба си.
— Ами не знам… — наклоних аз глава на една страна. — Малко като че ли е извъртян. Наляво.
— Точно същото си мислех и аз, синко — ухили се Сол Рот.
116.
На другия ден хванах самолета за Джорджтаун на Големия Кайманов остров. Едно синьо такси ме откара до Кабил Бей Ризорт, минавайки по крайбрежния път.
Точно както Соли ми каза, там на мое име имаше запазена стая. Всъщност едва ли може да се нарече стая — едно невероятно бунгало със сламен покрив, на няколко стъпки от плажа, засенчено от високи, лениво полюшващи се палми, с малък плувен басейн в дворчето.
Хвърлих пътническата си чанта на пода и отправих поглед към милионите огледалца, проблясващи в тюркоазеносиньото море.
На бюрото, подпрени на телефона, забелязах два плика с моето име.
Първият съдържаше писмо от господин А. Джордж Макуилямс, управителя, който ме поздравяваше с пристигането с кошница плодове и ме уверяваше, че като гост на господин Сол Рот мога да му се обаждам по всяко време.
Във второто имаше разписка от Ройъл Кайман Банк на мое име за сумата от един милион долара.
Един милион долара.
Приседнах на дивана с подкосени колене. Гледах, сверявах написаното име с моето и още не можех да повярвам, че това не е сън. Нед Кели, нямаше грешка. На мое име са открили банкова сметка. Всички тези прекрасни нули.
Божичко, аз съм богат!
Огледах се наоколо — приказната гледка, луксозното обзавеждане, кошничката с банани, манго и грозде, скъпата подова настилка. И сякаш изведнъж ме удари гръм. Та аз можех да си позволя всичко това. Не бях дошъл тук да чистя басейна. Това не бе сън.
Тогава защо не подскачах от радост?