Спомних си моя стар понтиак отпреди две години, след като бях задействал алармите на богаташките домове. Тогава си мислех, че правя най-големия удар в живота си. Мечтаех как ще седим на палубата на някоя умопомрачителна яхта двамата с Тес и ще си отпиваме от мартинито. Един милион долара в банката. И сега те бяха мои. Мои бяха палмите, заливчето пред бунгалото. Можех да си я купя тази яхта или поне да я наема. По някаква луда игра на съдбата, по някаква нейна ирония, всичко това се бе сбъднало. Можех да правя, каквото си поискам.
А не чувствах абсолютно нищо.
Седнах пред бюрото и точно тогава забелязах нещо, което през цялото време е било пред очите ми, но се бе изплъзнало от вниманието ми.
Нещо, в което всъщност се взирах от известно време насам или по-точно казано, през което се взирах, без да отбележа присъствието му. Бе точно до отворените пликове. Колебливо протегнах ръка и го взех.
Беше една от онези стари играчки „Мачбокс“, които правеха умалени копия на различни коли. Само че това не беше точно кола.
Беше мъничък додж микробус.
117.
— Знаеш ли колко трудно е да се намери такова нещо по тия места? — прозвуча гласът на Ели зад мен.
Обърнах се стреснато. Тя стоеше там, хванала прекрасен тен, облечена в дънкова пола и розова блузка. Присвиваше очи срещу слънцето, което залязваше зад гърба ми, и луничките й като че ли подскачаха по цялото й лице. Сърцето ми заби като лудо.
— Последния път, когато се почувствах така, целият ми живот замалко не отиде по дяволите — казах аз.
— Моят също — отвърна тя.
— А защо не дойде да ме посрещнеш?
— Казах ти, че сигурно ще съм извън страната — кимна Ели. — И ето, че не те лъжа.
Тя пристъпи към мен.
— Наложи се да се возя в един двайсетгодишен кадилак с Чамп зад волана, който през цялото пътуване ми се правеше на каскадьор. Знаеш ли какво мъчение е това? По-лошо от затвор.
Тя се приближи към мен и въздъхна престорено:
— Бедничкият ми!
Взех микробусчето в шепата си.
— Добре си се сетила — казах, — само дето не може да пътува.
— О, може, Нед — промълви Ели. Сложи ръка върху сърцето си. — Пътува право насам.
Повече не можех да се сдържам. Протегнах ръце и я прегърнах. Притиснах я към себе си с всичка сила, усещайки как сърцето й пърха като малка птичка. Наведох се и я целунах.
— Това май никак не се вписва в Бюрото — пошегувах се аз.
— Майната му! — отвърна Ели. — Напуснах го.
Отново я целунах. Погалих я по косата и притиснах главата й към гърдите си. Исках да й разкажа за Сол. За онова, което видях в къщата му. Неговите шедьоври. Изчезналия Гаше. Това, че трябваше да го пазя в тайна, ме убиваше. Ако имаше някой на този свят, който заслужаваше да го знае, това бе Ели.
Но, както Сол каза, полезно е да се вслушвам в съветите му.
— Е, и какво ще правим сега? — попитах. — Ще разчитаме на магистърската ми степен ли?
— Сега ще направим една дълга разходка по плажа и ти ще сториш нещо романтично. Като например да ме питаш дали искам да се омъжа за теб.
— Искаш ли да се омъжиш за мен, Ели?
— Не тук. На плажа. А след това може би ще поговорим малко за това как възнамеряваме да прекараме остатъка от живота си. Откровен разговор, Нед. Без никакви задни мисли.
И така, направихме една дълга разходка по плажа. И я попитах. И тя каза „да“. След което много дълго никой от нас не пророни дума. Просто се разхождахме, гледайки слънчевия залез в това райско кътче на земята.
И в главата ми се промъкна мисълта, че е супер, дето тип като мен се жени за бивш специален агент от ФБР.
Разбира се, давах си сметка, че Ели може би мисли същото за мен. Бандита.
Епилог
118.
Две години по-късно…
Звънът на телефона ме хвана точно като излизах през вратата. Държах деветмесечния Дейви и тъкмо се канех да го връча в протегнатите ръце на Бет, нашата детегледачка.
Ели вече бе отишла на работа. Беше се заела да открива галерия в Делрей, където се бяхме установили в малко старо бунгало, на две пресечки от плажа. Беше се специализирала във френска живопис от деветнадесети век и продаваше картините в Ню Йорк и Палм Бийч. В хола над камината дори си бяхме окачили един Анри Гом.
— Нед Кели — казах аз, притискайки слушалката с рамото си.
Бях закъснял за работа. Продължавах да се грижа за басейни. Само че този път бях купил фирмата „Тропик Пуулс“, най-голямата в района. И сега обслужвах най-скъпите, от Бока до Палм Бийч.