— Господин Кели — заговори някакъв непознат женски глас в слушалката, — казвам се Дона Джордан Кюлити. Съдружник съм в „Ръст, Саймънс и Кюлити“.
Ние сме правна кантора в Палм Бийч.
Само с устни успях да кажа на Бет, че Ели ще си бъде вкъщи около 4:30.
— Разбира се — казах аз в слушалката.
— Познавате ли се с господин Сол Рот? — поинтересува се адвокатката.
— Аха — потвърдих аз.
— Тогава със съжаление трябва да ви съобщя, че господин Рот почина.
Усетих, че нозете ми се подкосиха. Седнах. Знаех, че Сол е болен, но той никога не бе гледал сериозно на такива неща. Бях му ходил на гости преди по-малко от месец. Беше се пошегувал, че той и Чамп се стягали да ходят на „Харли Дейвидсън“ събор, някъде около Големия каньон. Задуши ме мъка, сякаш бе починал собственият ми баща.
— Кога?
— Преди около седмица — продължи госпожа Кюлити. — Отдавна знаеше, че има рак. Умрял е тихо и спокойно в съня си. Съгласно желанието му, никой, с изключение на близките му, не трябваше да научава.
— Благодаря ви, че ми се обадихте — казах аз, мъчейки се да потисна празнотата в себе си. Спомних си как двамата стояхме в подземието му, загледани в картините. Божичко, как щеше да ми липсва този човек!
— Всъщност, господин Кели — продължи адвокатката, — аз не ви се обаждам за това. На нашата кантора бе възложено да се занимае с последните желания на господин Рот, по-точно с неща, касаещи имота му. Там има някои работи, на които той не пожела да се дава гласност. Каза ни, че вие сте щели да разберете.
— Да не би да става дума за сумите, които той превеждаше на Каймановите острови? — Нямах представа защо Сол не иска това да се разгласява. Сега, след като бе починал, смятах, че остатъкът ще бъде изплатен изцяло. — Можете да направите така, както желаете, госпожо Кюлити. Вечно ще съм му благодарен на Сол.
— Всъщност — каза адвокатката след кратка пауза — мисля, че трябва да се видим, господин Кели.
— Да се видим ли? — Аз се подпрях на стената. — Защо?
— Не става дума за никакви суми, а за нещо, касаещо имота му. Тук има една клауза, в която се казва, че трябва да ви го предадем.
119.
Да уцелиш десетката! Нали точно така му виках преди четири години?
Не, това беше нещо адски по-голямо. Дори от джак-пота, брато, както би се изразил Чамп. Това бе нещо като удара, който за част от секундата ти носи Супер-купата.
Какво бихте направили, ако най-ценните произведения на изкуството се окажат в ръцете ви?
Най-напред сигурно ще ги гледате дълго време като замаяни. Ще се взирате в тях милиони пъти. Един възрастен мъж с бяло кепе, с леко наклонена на една страна глава, с меланхоличен поглед, седнал зад масата.
Ще се взирате в тях, докато всяка мазка, всяка черта накрая ще ви стане позната до болка. И ще се опитвате да си отговорите на въпроса как едно толкова просто нещо може да таи в себе си такава магия. Или пък как е успяло да попадне в ръцете ви.
Или дали изобщо сте искали толкова много пари.
Може би около сто милиона долара, пресметнаха адвокатите.
След това ще кажете на жена си. За всичко онова, което сте се заклели да не издавате. По дяволите, тайната на Соли вече и без това бе в безопасност.
И след като жена ви се навика, я хващате за ръката и я водите да я види. Тогава в очите й съзирате нещо красиво, промъкнало се покрай първоначалното стъписване, преминало в страхопочитание.
— Боже господи, Неди! — възкликва тя, също като слепец, разбрал най-сетне какво е това цвят. Магическата милувка за очите. Благоговението, в което човек изпада. Секването на дъха.
А след това довеждате десетмесечното си синче пред картината, показвате му я и обяснявате:
— Един ден, Дейви, колко ще разправяш…
Само че няма да имаш сто милиона долара, момче.
Накрая работата винаги стигаше до този въпрос: какво да правиш с картината, която в края на краищата е открадната?
Да извъртиш един голям купон в Палм Бийч? Да си видиш физиономията в Шайни Шийт? В Тудей Шоу? Да направиш в Артнюз Алея на славата?
Взираш се в лицето на Гаше. И виждаш отговора в ъгъла на наклона на главата, в мъдрите, меланхолични очи.