— Не, не си. — Братче, как ме дразнеше той понякога. Никога не пропускаше случай да ти напомни, че ти си на шестнайсет, а той на осемнайсет години.
— Преди всичко не бих те допуснал в семейството си — рекох аз.
— Тогава просто престани да ме наричаш… — Изведнъж вратата се отвори и Страдлейтър се втурна вътре. Той вечно бързаше. Все имаше някаква важна работа. Дойде при мене и ме потупа шеговито по двете бузи — нещо крайно неприятно.
— Слушай — рече, — ще излизаш ли довечера?
— Не зная. Може да изляза. Какво става с това дяволско време — сняг ли вали? Цялото му палто беше в сняг.
— Да. Слушай. Ако няма да отиваш на някое специално място, ще ми дадеш ли вълнената си жилетка?
— Кой спечели мача? — попитах аз.
— Сега е първото полувреме. Ние си тръгнахме — каза Страдлейтър. — Не се будалкай, кажи ми, ще обличаш ли вълнената си жилетка довечера или не? Залях си сивата фланелена риза с някаква мръсотия.
— Да, но съвсем ще ми я разтегнеш, ти имаш такива дяволски плещи — казах аз. С него бяхме еднакви на ръст, но той тежеше два пъти повече от мене, а плещите му бяха много по-широки.
— Няма да я разтегна! — И се спусна към шкафа.
— Как вървят работите, Акли? — запита той.
Много любезно момче е този Страдлейтър. Не че беше искрена любезността му, но поне винаги поздравяваше Акли.
А пък Акли само измърмори нещо, когато Страдлейтър го запита: „Как вървят работите?“ Не му се щеше да отговори, но все пак измърмори нещо — не му стискаше да премълчи. А на мене каза:
— Хайде, отивам си! Ще се видим после.
— Добре! — казах.
Никой нямаше да ревне да плаче, че най-после си отива.
Страдлейтър вече си сваляше палтото и връзката.
— Май ще трябва да се обръсна на бърза ръка! — каза той.
Страшно гъста брада имаше. Истинска брада.
— А къде е момичето ти?
— Чака ме в крилото — отговори той, взе пешкир и прибора си за бръснене и излезе от стаята. Хем без риза излезе. Вечно се разхождаше гол до пояс, понеже мислеше, че е много добре сложен. Пък и така си беше. Няма що.
ГЛАВА IV
Нямах кой знае каква работа, та слязох долу в умивалнята да си побъбря с него, докато се бръсне. Там нямаше никой освен нас, защото всички бяха на мача. Беше адски горещо и прозорците бяха запотени. На стената имаше десетина умивалника и Страдлейтър зае средния. Аз се залостих на съседния и започнах да пускам и спирам студената вода — имам нервен навик. Докато се бръснеше, Страдлейтър си подсвиркваше „Песен за Индия“. Свиреше пискливо и все фалшиво, но вече избираше някоя песен, която е трудна дори за добър майстор, като например „Песен за Индия“ или „Убийство на Десето авеню“. Наистина биваше го да съсипе някоя песен.
Нали си спомняте, като казах преди, че Акли е нечистоплътен. Е, и Страдлейтър беше нечистоплътен, но по различен начин. По-скоро прикрито. Той винаги изглеждаше добре, моят Страдлейтър, но да видите например самобръсначката, с която се бръснеше. Адски ръждива, пълна с пяна, косми и мръсотия. Като се докараше, той винаги изглеждаше добре, но все пак си беше прикрит нечистоплътник, само че вие не го познавате както аз. Той се докарваше, защото беше лудо влюбен в себе си. Мислеше, че е най-красивият момък в западното полукълбо. И беше доста красив. Ще го призная. Но по-скоро от този вид красавци, за които родителите винаги питат „Кое е това момче?“, ако го видят на снимка в годишния ви албум. Искам да кажа, че красотата му беше някак албумна. Познавах много момчета в Пенси, които според мене бяха далеч по-красиви от Страдлейтър, но те не биха ви се сторили красиви, ако видехте снимките им в албум. Я носовете им ще изглеждат дълги, я ушите им щръкнали. Често съм забелязвал това.
Така или иначе, аз седях на умивалника до този, на който Страдлейтър се бръснеше, и току пусках и спирах водата. Все още бях с ловджийския каскет на главата, обърнат с козирката назад. Този каскет ми правеше истинско удоволствие.
— Хей — подвикна Страдлейтър, — искаш ли да ми направиш една голяма услуга?
— Каква? — попитах аз не особено въодушевено. Той все ще ти поиска голяма услуга. Вземи някой много хубав младеж или някой, който си мисли, че е убийствен красавец и все ще ти поиска да му направиш голяма услуга. Само защото те са лудо влюбени в себе си, мислят, че и ти си лудо влюбен в тях и че умираш от желание да им направиш услуги. Някак смешно ми се вижда.
— Ще излизаш ли довечера? — каза той.
— Може да изляза, а може и да не изляза. Не зная. Защо?
— Имам да чета около сто страници по история за понеделник — каза той. — Какво ще кажеш, ако те помоля да ми напишеш съчинението по английски? Ще загазя, ако не предам тая проклета работа до понеделник, затова те моля. Какво ще кажеш, а? Много смешно. Наистина.