— Прекарал ли? Холдън, той се държи съвсем като… и аз не зная като какво… В стаята си е, мойто момче. Влизай направо.
ГЛАВА II
Те си имаха отделни стаи и прочие. И двамата бяха по на около седемдесет години, ако не и повече. Намираха си удоволствия в живота, макар и глуповати, разбира се. Знам, че това звучи подло, но аз не го казвам с подла мисъл. Само искам да кажа, че много мислех за стария Спенсър, а мислиш ли за него прекалено много, започваш да се питаш за какъв дявол живее още. Искам да кажа, че беше съвсем прегърбен и имаше ужасна стойка, и в клас изпуснеше ли тебешир пред черната дъска, все някое момче от първия чин трябваше да стане, да го вдигне и да му го подаде. Според мене това е ужасно. Но ако си мислиш за Спенсър само колкото трябва, а не прекалено много, можеш да си представиш, че не я кара толкова зле. Например един неделен ден, когато неколцина момчета се отбихме при него да пием топъл шоколад, той ни показа онова старо степано индианско одеяло, дето си го бяха купили с мисис Спенсър от някакъв индианец в Йелоустоунския парк. Явно беше, че старият Спенсър е изпитал голямо удоволствие от тази покупка. Ето какво искам да кажа. Вземаш някого дяволски стар, като стария Спенсър, и виждаш, че той може да изпита удоволствие от купуването на едно одеяло. Вратата на стаята му беше отворена, но аз почуках за всеки случай, ей тъй, от учтивост. Дори го виждах. Седеше в голямо кожено кресло, цял увит в одеялото, за което току-що ви казах. Като почуках, той погледна към мене.
— Кой е? — кресна. — Колфийлд ли? Влез, момче.
Вън от клас винаги крещеше. Действаше ти на нервите понякога.
Още щом влязох, съжалих, че съм дошъл. Той четеше „Атлантик Мънтли“ и наоколо му беше пълно с хапчета и лекарства, и всичко миришеше на капки за нос. Това много ме потисна. Аз и без това не си падам по болни хора. Най-потискащо ми подейства това, че старият Спенсър беше в своя много мрачен охлузен стар халат, в който сигурно се беше родил или нещо подобно. Изобщо не обичам много да гледам старци по пижами или халати. Буцестите им старчески гърди и крака все се показват. Краката на старците по плажове и разни места винаги изглеждат толкова бели и проскубани.
— Здравейте, сър — поздравих аз. — Получих бележката ви. Много благодаря. — Той ми беше изпратил бележка, с която ме канеше да се отбия и да си взема сбогом преди ваканцията, защото нямаше да се върна вече. — Не беше нужно да ми пишете. И без това щях да дойда да се сбогувам.
— Седни там, момче — каза старият Спенсър. Имаше предвид леглото. Седнах на него.
— Как е грипът ви, сър?
— Слушай, момчето ми, ако се чувствах по-добре, щях да повикам лекар — каза старият Спенсър. И с това се отпуши. Започна да се смее самодоволно като смахнат. Най-после се изпъна и каза:
— Защо не си на мача? Мисля, че днес е големият мач.
— Да. Бях. Само че току-що се върнах от Ню Йорк с отбора по фехтовка — отвърнах аз. Братче, леглото му беше като камък. Спенсър започна да става дяволски сериозен. Знаех си аз.
— Значи ни напущаш, а? — рече той.
— Да, сър. Така изглежда.
И той започна по стар навик да кима. Никога в живота си не съм виждал човек толкова да клати глава, колкото старият Спенсър. Не знаеш дали кима така от много мислене, или просто защото си е едно мило старче, което не може да си различи лакътя от задника.
— Какво ти каза д-р Търмър, момче? Разбрах, че доста сте си поговорили.
— Да вярно. Поговорихме си. Стоях в кабинета му около два часа, струва ми се.
— Какво ти каза?
— Ами… че животът е спортна игра и тям подобни. И че трябва да се играе според правилата. Беше доста мило от негова страна. Искам да кажа, че все вдига много пара или нещо такова. Все се въртеше около това, че животът е игра и прочие. Нали знаете?
— Животът наистина е игра, момче. Животът е игра която трябва да се играе според правилата.
— Да, сър. Зная това. Зная го.
Игра ли? Да има да взема. Хубава игра! Ако си откъм страната, която бие, игра е, разбира се, признавам. Но ако си откъм другата страна, която яде бой, тогава що за игра е това? Никаква. Няма игра.
— Писал ли е вече д-р Търмър на родителите ти? — попита ме старият Спенсър.
— Каза, че ще им пише в понеделник.
— А ти самият съобщи ли им?
— Не, сър, не съм им съобщил, защото ще ги видя навярно в сряда вечерта, като си отида у дома.
— А как, мислиш, ще посрещнат новината?
— Ами… доста ще се ядосат — казах аз. — Наистина. Това е май четвъртото училище, което сменям. — И заклатих. Имам такъв навик. „Братче!“ — рекох си аз. И „Братче!“ също казвам по навик. Отчасти, защото имам грозен речник, и отчасти, защото понякога се държа доста хлапашки за възрастта си. Тогава бях на шестнайсет години, а сега карам седемнайсет, а понякога се държа, като че ли съм на тринайсет. Това е просто смешно, защото съм шест фута и два и половина инча висок и имам бели коси. Наистина имам. От едната страна на главата си — от дясната — имам милион бели косми. Имам ги още от дете. И все пак продължавам да се държа понякога като дванайсетгодишен. Всички го казват, особено баща ми. То си е вярно донякъде, обаче не напълно. Хората винаги считат нещата за напълно верни. Хич не ми пука, само че ми писва, когато ми казват да се държа, както подобава на възрастта ми. Понякога се държа като много по-възрастен, отколкото съм наистина, ей богу, — но хората никога не забелязват това. Та те никога нищо не забелязват.