Старият Спенсър пак за кима. И взе да си чопли носа. Той се правеше, че уж само го щипе, но всъщност си завираше палеца право вътре. Сигурно си мислеше, че това не е толкова нередно, понеже само аз бях в стаята. Не че ми пука много, но все пак е доста отвратително да гледаш някого как си чопли носа. Тогава той каза:
— Имах честта да срещна майка ти и баща ти, когато бяха дошли да си поговорят с д-р Търмър преди няколко седмици. Чудесни хора.
— Да. Много са мили.
Чудесни. Ето дума, която ми е смърт. Звучи фалшиво. Повдига ми се, като я чуя.
Изведнъж старият Спенсър доби вид, като че ли има да ми каже нещо много екстра, нещо остро като бръснач. Той се изправи в креслото и някак взе да се върти. Обаче излезе лъжлива аларма. Само вдигна „Атлантик Мънтли“ от скука си и се опита да го хвърли на леглото до мене. Не улучи. Леглото бе само на около четири пръста от него, но все пак не улучи. Станах, та вдигнах списанието и го сложих до леглото. И изведнъж дяволски ми се поиска да се омета от стаята. Усещах, че предстои страшно конско евангелие. Не че имах нещо против самата идея, но никак не ми се щеше да ми четат конско и същевременно да ми мирише на капки за нос и да гледам стария Спенсър по пижама и халат. Наистина не ми се щеше. И ето че започна.
— Какво става с тебе, момче? — каза старият Спенсър. И то необичайно строго. — По колко предмета изкара изпита този срок?
— По пет, сър.
— По пет. А по колко пропадна?
— По четири. — Преместих си малко задника на леглото. Никога през живота си не бях сядал на такова твърдо легло. — Английски изкарах добре — казах аз, — защото още в Хутънското училище бях учил всички тия неща за „Беоулф“ и „Лорд Рандал, сине мой“. Искам да кажа, почти нямаше какво друго да уча по английски, освен да напиша някое съчинение от време на време.
Той дори не ме слушаше. Едва ли някога слушаше какво му говорят.
— Аз те скъсах по история просто защото не знаеше абсолютно нищо.
— Разбирам, сър. И още как го разбирам. Нямахте друг избор.
— Абсолютно нищо — повтори той. Ето това ме вбесява. Когато хората ти повтарят нещо, което си се съгласи още първия път. След това го и потрети.
— Но абсолютно нищо. Много се съмнявам дали си отворил учебника поне веднъж през целия срок. Отвори ли го? Право си кажи, момче!
— Ех, понадзърнах един-два пъти — казах му аз. Не исках да го обидя. Луд беше по своята история.
— Понадзърнал си, а? — каза той много саркастично. — Твоята, хм, изпитна работа е ей там, на моя шкаф. Най-отгоре на купчината. Донеси я, моля те!
Това беше мръсен номер, но аз отидох и му я донесох.
Нямах друг избор. После пак седнах на неговото циментено легло. Братче, не можете да си представите колко съжалявах, че се отбих да си взема сбогом с него.
Той държеше изпитната ми работа, като че ли бе лайно или нещо подобно.
— Ние учихме за египтяните от четвърти ноември до втори декември — каза той. — Ти сам си избра тази тема за свободно съчинение. Би ли желал да чуеш какво си имал да кажеш?
— Не, сър. Не особено — отвърнах аз.
Но той все пак зачете. Невъзможно е да възпреш учител, щом си е наумил да прави нещо. Той просто си го прави.
— „Египтяните били древна кавказка раса, която обитавала една от северните области на Африка. Последната, както знаем, е най-големият континент в Източното полукълбо.“
И аз трябваше да седя там и да слушам тази плява. Наистина беше мръсен номер.
— „Египтяните са особено интересни за нас днес по различни причини. Съвременната наука все още се стреми да узнае какви са били тайните примеси, които египтяни те са употребявали, когато обвивали мъртвите, та лицата им не изгнивали в продължение на безброй векове. Тази интересна загадка е все още едно предизвикателство към съвременната наука на двадесетия век.“ Той спря да чете и остави изпитната ми работа. Някак взе да ми става омразен.