Тръгнах към Бродуей просто ей така, защото не бях ходил натам от години. Пък и исках да намеря някой магазин за грамофонни плочи, който е отворен в неделя. Имаше една плоча, „Малката Шърли Бийнз“, която исках да купя за Фийби. Тази плоча мъчно се намираше. Беше за някакво момиченце, което се срамувало да излезе от къщи, защото му извадили два предни зъба. Чух я в Пенси. Едно момче от горния етаж я имаше и аз се опитах да я купя от него, защото знаех, че Фийби ще си падне по нея, но то отказа да я продаде. Плочата беше много стара, но страшно хубава. Онази, негърската певица Естел Флечър я снела преди двадесет години. Тя я пее съвсем по негърски и кабаретно и все пак не звучи лигаво. Ако я пееше бяло момиче, щеше сигурно страшно да я разлигави, но тази Естел Флечър дяволски добре си разбира от занаята и това беше една от най-хубавите плочи, които съм чувал. Смятах да я купя от някой магазин, който е отворен в неделя, и да я занеса в парка. Беше неделя, а Фийби често отиваше в парка да се пързаля на кънки в неделни дни. Знаех къде се навърта обикновено.
Не беше така студено както предния ден, но нямаше слънце и не беше много приятно за разходка. Но видях едно хубаво нещо. Едно семейство, което явно току-що беше излязло от църква, вървеше пред мен — баща, майка и около шестгодишно детенце. Изглеждаха бедни хорица. Бащата имаше светлосива шапка, каквито носят бедните хора, когато искат да изглеждат издокарани. Той и жена му вървяха напред и се разговаряха, без да обръщат внимание на хлапето. А хлапето беше чудесно. Не вървеше по тротоара, а по платното, но до самия бордюр. Мъчеше се уж да върви по съвсем права линия, както правят децата, и все си тананикаше нещо под носа. Доближих се да го чуя. Пееше онази песен: „Когато някой някого улови в цъфналата ръж“. И гласчето му беше такова сладко! Явно беше, че си пее ей така, просто за удоволствие. Коли префучават край него, спирачки свистят от всички страни, родителите му пет пари не дават за него, а то все върви до бордюра и си пее: „Ако някой някого улови в цъфналата ръж“. Стана ми някак добре, като го гледах. И на сърцето ми олекна. По Бродуей имаше страшна навалица и бутаница. Макар да беше неделя, и то едва към дванайсет часа, пак имаше навалица. Всички отиваха на кино — в „Парамунт“ или „Астория“, „Странд“ или „Капитол“, изобщо в някое от тези идиотски кина. Всички издокарани — нали беше неделя — и това още повече ме дразнеше. Но най-лошото беше явното им желание да отидат на кино. Просто не можех да ги гледам. Разбирам да отиде човек на кино, защото няма какво да прави, но когато отива с желание и дори бърза да стигне по-скоро, това адски ме натъжава. Особено като видя милион хора, наредени на тези дълги ужасни опашки по цялото протежение на блока, да чакат със страхотно търпение за билети и прочие. Братче, как бързах да се махна от този идиотски Бродуей час по-скоро. Провървя ми. В първия магазин за плочи, в който влязох, имаха „Малката Шърли Бийнз“. Взеха ми пет долара за нея, понеже не се намира лесно, но нищо. Братче, колко щастлив се почувствах изведнъж?
Нямах търпение да стигна в парка и да видя дали нашата Фийби е там, че да й дам плочата. Като излязох от магазина, минах покрай една дрогерия и влязох вътре. Смятах да ударя един телефон на Джейн и да видя дали си е дошла за ваканцията. Влязох в телефонната кабина и позвъних. Само че, за беда, майка й отговори на телефона и аз трябваше да затворя. Не ми се искаше да започвам дълъг разговор с нея. И без това не обичам много да говоря по телефона с майките на момичетата. Все пак трябваше поне да я попитам дали Джейн си у дома. Нямаше да умра от това. Но нямах настроение. За такива работи трябва да си в настроение. Все още не бях взел проклетите билети, та купих вестника и потърсих да видя какво се дава. Понеже беше неделя, играеха се, кажи-речи, само три пиеси. Тогава взех, че купих две места на първия ред за „Познавам любимата си“. Представлението беше с някаква благотворителна цел или нещо такова. Не ми се щеше много да го гледам, но си знаех, че на моята Сали, царицата на преструваните, лигите ще й потекат, като й кажа, че съм взел билети за него, защото съпрузите Лънт играеха. Тя обичаше много пиеси, които минават за интелектуални и не го избиват на чувства, със съпрузите Лънт и прочие. Аз пък, напротив. Ако искате да знаете истината, изобщо не обичам много театъра. Е, все е по-добър от киното, но съвсем не си струва да се прехласваш по него. Преди всичко мразя актьорите. Никога не играят човешки. Само си мислят, че играят така. Някои от добрите наподобяват хората донякъде, но съвсем не така, че да ти е приятно да ги гледаш. Ако ли пък някой актьор е наистина добър, веднага си личи, че съзнава, че е добър, и това разваля всичко. Да вземем например сър Лорънс Оливие. Гледах го в „Хамлет“. Миналата година Д. Б. ни заведе с Фийби да го видим. Първо ни заведе на обед и после на филма. Той го беше гледал и така ни говори за него през време на обеда, че нямах търпение да го видя. Но не ми хареса много. Просто не мога да разбера какво е чак толкова чудесно у сър Лорънс Оливие, там е работата. Има страхотен глас и е дяволски красив мъж, и много приятно е да го гледаш, като върви или се дуелира, или нещо такова, но съвсем не приличаше на Хамлет, какъвто го описа Д. Б. Повече приличаше на някакъв генерал, а не на един тъжен, затворен в себе си младеж. Най-хубавото място в целия филми беше, когато братът на Офелия — този, дето се дуелира с Хамлет най-накрая заминаваше и баща му му изсипа куп съвети. Докато баща му сипеше съветите, тази Офелия само се закачаше с брат си — ту му вземе сабята, ту го дразни и какво ли не, а той уж слуша как мъдрува баща му. Това ми допадна. Голямо удоволствие ми направи, но такива работи не се виждат често, Фийби пък хареса само когато Хамлет си галеше кучето по главата. То й се видя и смешно, и хубаво, и така си беше. Ще трябва да взема до прочета пиесата. Лошото ми е, че такива пиеси трябва да си ги чета сам. Играе ли ми ги актьор, едва мога да слушам. Все ме е страх, че ей сега ще започне да се преструва. Като купих билетите за пиесата с двамата Лънт, взех такси до парка. Трябваше да взема метрото или нещо такова, защото парите ми вече се привършваха, но исках час по-скоро да се махна от тоя идиотски Бродуей.