В парка беше отвратително. Не беше много студено, но слънцето още не се показваше и наоколо нямаше нищо освен кучешки фъшкии, храчки и угарки от пури, хвърлени от старци, а пък пейките ми се виждаха мокри за сядане. Това страшно ме потискаше и от време на време, не зная защо, настръхнах, като вървях. Съвсем не личеше, че иде Коледа. Като че ли нищо не идеше. Но аз продължих да вървя към Мел, алеята, където Фийби обикновено отива, когато е в парка. Обича да се пързаля близо до естрадата на оркестъра. Странно нещо. И аз обичах да се пързалям на това място, когато бях малък. Като стигнах там обаче, никаква я нямаше наоколо. Само няколко деца се пързаляха и две момчета играеха на топка, но Фийби я нямаше. Тогава видях едно момиченце, горе-долу на нейната възраст, седнало на една пейка, да си затяга кънката. Помислих си, че то може да познава Фийби и да ми каже къде е тя или нещо такова, та пресякох алеята, седнах до него и го попитах:
— Познаваш ли случайно Фийби Колфийлд?
— Кого? — каза тя. Облечена беше само с панталони и около двайсетина жилетки. Очевидно майка й ги беше плела, защото бяха страшно груби.
— Фийби Колфийлд. Живее на Седемдесет и първа улица. В четвърти клас е, там…
— Познавате ли Фийби?
— Да. Аз съм брат й. Знаеш ли къде е?
— В класа на мис Калон е, нали? — каза момичето.
— Не зная. Мисля, че да.
— Тогава сигурно е в музея. Ние ходихме миналата събота — обясни момичето.
— Кой музей? — попитах я. Тя сви рамене.
— Не зная — каза тя. — В музея.
— Зная, но дали в този с картините или в другия с индианците?
— Този с индианците.
— Хиляди благодарности — казах аз, станах и тъкмо да тръгна, се сетих, че е неделя.