Минах покрай една детска площадка и се спрях да погледам как две много малки дечица се люлеят на дъска. Едното от тях беше доста пълничко и аз си сложих ръката на другия край на дъската при слабичкото детенце, за да уравновеся теглото, но явно беше, че децата не желаеха присъствието ми, и аз ги оставих на мира.
Тогава се случи нещо странно. Като стигнах до музея, изведнъж ми се отщя да вляза, та ако ще милион долара да ми дадат. Просто не ми се искаше вече — а пък бях извървял целия парк, и то с такова желание да вляза. Ако Фийби беше там, може би щях да вляза, но я нямаше. Тогава просто взех едно такси и се отправих към „Билтмор“. Не ми се отиваше много, но нали си бях уредил среща със Сали.
ГЛАВА XVII
В хотела пристигнах твърде рано, затова седнах на един от онези кожени дивани точно до часовника в хола и взех да наблюдавам момичетата. Много училища бяха вече разпуснати и милион момичета седяха или стърчаха наоколо и чакаха гаджетата си. Момичета кръстосали крака, момичета некръстосали крака, момичета със страшно хубави крака, момичета, които изглеждаха чудесни момичета, момичета, които ти се струваше, че ще излязат уличници, ако ги опознаеш по-отблизо. Наистина гледката беше приятна, ако ме разбирате. Но донякъде беше и потискаща, защото все се питах какво ли има да им мине през главата, дявол да го вземе. Като завършат училище и колежа, искам да кажа. Представях си, че повечето от тях вероятно ще се оженят за някои нехранимайковци. Такива, които само знаят да разправят колко бензин хабят идиотските им коли на сто мили. Или такива, дето се сърдят като деца, ако ги биеш на голф или дори на някаква глупава игра като пинг-понг. Подли типове. Типове, които никога не четат книги. Скучни типове — но тук трябва да съм много внимателен. Искам да кажа, когато наричам някои хора скучни. Никак не разбирам кои хора са скучни и кои не. Наистина не разбирам. Когато учех в Елктън Хилз, около два месеца живях в една стая с едно момче, Харис Маклин. Много беше интелигентен и прочие, но по-скучен човек от него не съм срещал. Имаше един такъв глас като пила, а почти никога не преставаше да говори. Не преставаше да говори, а най-ужасното беше, че никога не казваше нещичко, което ти се ще да чуеш. За едно го биваше обаче. Кучият му син свиреше с уста като никой друг. Ще вземе да си оправя леглото или да окачва нещо в гардероба — вечно окачваше нещо в гардероба и това ме вбесяваше — и през цялото време ще свири с уста, ако не говори с този скърцаш глас. Дори класическа музика можеше да свири, но най-вече свиреше джаз. Ще подхване нещо джазово като „Блуз на тенекиения покрив“, ще го заподсвирква така хубаво и леко и в същото време ще си закачва нещата в гардероба — просто да си умреш. Разбира се, никога не му казах, че свири страхотно с уста. Искам да кажа, че можеш ей така просто да си отидеш при човека и да му кажеш: „Ти свириш страхотно.“ Макар че ме отегчаваше до лудост, останах да живея в една стая с него само защото свиреше така страхотно с уста, по-добър не съм чувал. Затова и не мога да кажа кой е скучен и кой не е. Може би пък и да не е нужно да съжаляваш прекалено много, когато някое чудесно момиче се ожени за такъв тип. Повечето от тях не правят никому зло, а пък може би и тайно всички те страхотно хубаво свирят с уста или нещо подобно. Кой го дявол знае? Аз нищо не мога да кажа. Най-после моята Сали се зададе по стълбите и аз тръгнах да я посрещна. Страхотна беше. Истина. С черно палто и някаква черна барета. Почти никога не носеше шапка, но тази барета беше хубава. Най-смешното е, че щом я видях, ми се прииска да се оженя за нея. Не съм с ума си. Та аз дори не я харесвам много и все пак изведнъж се почувствах, като че ли съм влюбен в нея, и ми се прииска да се оженя за нея. Бога ми, не съм с ума си. Признавам си.