— Холдън! — каза тя. — Какво щастие, че те виждам! Не сме се виждали цели векове. — Гласът й беше много висок и те караше да се чувстваш неловко, когато я срещнеш някъде. Човек й прощаваше, защото беше така красива, но чак коремът ме заболяваше от смущение.
— И аз се радвам, че те виждам! — казах аз. И от сърце го казах. — Как си?
— Просто чудесно! Закъснях ли?
Казах й, че не е закъсняла, но всъщност беше закъсняла десетина минути. Не ми пукаше от това обаче. Всички глупави карикатури в „Сатърди ивнинг пост“ и други такива, които показват младежи, застанали по ъглите на улицата със страшно сърдити физиономии, защото момичетата им са закъснели, са чиста измислица. Ако момичето дойде на срещата, и при това е красиво, кой ти гледа дали е закъсняло? Никой.
— Да побързаме — казах аз. — Представлението започва в два и половина.
Слязохме по стълбите и се отправихме към пиацата.
— Какво ще гледаме? — каза тя.
— Не зная. Нещо със съпрузите Лънт. Само за това можах да намеря билети.
— Съпрузите Лънт ли? О, чудесно!
Казах ли ви, че ще полудее, като чуе за съпрузите Лънт?
Малко се поцелувахме в таксито по пътя до театъра. Отначало тя не искаше, защото устата й беше начервена, но аз съм такъв адски съблазнител, че не й оставаше нищо друго. На два пъти, когато това идиотско такси спираше внезапно, едва не паднах от седалката, дявол да го вземе. Тези кретени шофьори хич и не гледат къде карат. Кълна се. И после — вижте само колко съм побъркан, — след като я пуснах от една дълга прегръдка, взех, че й казах, че я обичам и какво ли не. Разбира се, всичко беше лъжа, но работата е, че го вярвах, когато й го казах. Побъркан съм! Ей богу, побъркан съм.
— О, мили, и аз те обичам — каза тя. И после на един дъх продължи:
— Обещай ми, че ще си пуснеш дълга коса. Късите коси не са вече на мода. А косата ти е толкова хубава. „Хубава! Ей, че го каза!“
Пиесата не беше така лоша както други, които съм гледал. Все пак беше глуповатичка! Показаха петстотин хиляди години от живота на една стара двойка. Почва още когато са млади и прочие и родителите на момичето не й дават да се ожени за това момче, но тя все пак се оженва за него. После почват да стареят и стареят. Съпругът отива на война, а съпругата има един брат пияница. Не можа да ме заинтригува много. Искам да кажа, все ми беше едно дали някой от семейството умира или нещо подобно… Просто гледаш група актьори. Съпругът и съпругата бяха доста хубава двойка — много духовити и прочие, — но не можаха да ме заинтригуват. Първо, пиеха чай през цялото представление. Щом се появяваха на сцената, някой лакей ще вземе да тика масичка с чай пред тях или пък съпругата ще налива чай на някого. И през цялото време все хора влизат и излизат, просто свят да ти се завие, като ги гледаш само да сядат и стават. Алфред Лънт и Лин Фонтан играеха старата двойка и бяха много добри, но на мене не ми харесаха много. Все пак се отличаваха от другите, трябва да им го призная. Не играеха нито като обикновени хора, нито като актьори. Трудно ми е да ви обясня. По-скоро играеха, като че ли съзнават, че са знаменитости и прочие. Мисълта ми е, че бяха добри, но прекалено добри. Щом единият свършваше своята реч, другият веднага казваше нещо много бързо. Искаха да представят хора, които уж си се разговарят и се прекъсват и прочие. Бедата беше, че прекалено много приличаха на хора, които се разговарят и се прекъсват. Те играеха на сцената така, както Ърни свиреше на пианото в Гринич. Ако правиш нещо прекалено добре и не се следиш, непременно ще започнеш да се фукаш. И тогава вече преставаш да си така добър. Както и да е, те бяха единствените в пиесата — думата ми е за двамата Лънт, — които като че ли наистина имаха малко мозък в главите. Трябва да призная това.
На края на първото действие излязохме заедно с другите фукльовци да изпушим по една цигара. Ама че фукане падна! Никога не съм виждал толкова преструванковци накуп, всички пушат, та ушите им пукат, и разговарят за пиесата така високо, че всеки може да ги чуе и разбере колко са умни. Един загубен киноактьор стоеше до нас и пушеше. Не му зная името, но вечно играеше във военни филми ролята на тип, който се изплашва преди сражението. С него беше една блестяща блондинка и двамата се мъчеха да си дадат вид на много отегчени и прочие, а той като че ли дори не забелязваше, че хората го гледат. Скромен, та не се трае! Много ми беше забавно. Моята Сали не беше много разговорлива — само дето се превъзнасяше по двамата Лънт и току зяпаше наоколо и позираше. После изведнъж зърна някакъв фукльо на другия край на фоайето. Някакъв франт, облечен в един от онези много тъмносиви костюми и жилетка на квадрати. Строго аристократичен. Важна птица. Застанал беше до стената, убиваше се да пуши и имаше вид на адски отегчен. Моята Сали все повтаряше: „Познавам това момче отнякъде.“ Вечно познаваше някого, където и да я заведеш, или пък си мислеше, че познава. Повтаря го, докато се отегчих страшно и й казах: — Защо не отидеш да го разцелуваш сърдечно, щом го познаваш? Ще му стане приятно.