Тя се разсърди, като казах така. Най-после обаче франтът я забеляза и дойде при нас да я поздрави. Да бяхте видели само как я поздрави! Като че ли не бяха се виждали от двайсет години. Сякаш са били къпани в едно корито или нещо такова, когато са били малки. Истински стари приятели. Приповръща ми се, като ги гледах. Но най-смешното е, че те сигурно се бяха срещали само веднъж на някоя идиотска забава. Най-после, като свършиха с лигавщините, моята Сали ме представи. Името му беше Джордж не зная кой си — не помня вече — и учеше в Алдовър. Много важно! Да го бяхте видели, когато Сали го запита как му харесва пиесата. Той беше от тези преструванковци, които имат нужда от простор, когато отговарят на въпроса ви. Отстъпи назад и стъпи право на крака на дамата зад него. Сигурно й е счупил всичките пръсти. Каза, че самата пиеса не е шедьовър, но двамата Лънт са истински ангели. Ангели! За бога, ангели били! Уби ме. Тогава почнаха със Сали да говорят за куп общи познати. По-позьорски разговор едва ли сте чували. Бързаха да споменат някое място и веднага ще се сетят за някого, който живее там, и ще му кажат името. Съвсем ми беше дошло до повръщане, когато стана време да си седнем на местата. Честна дума! Но като свърши другото действие, те продължиха идиотския си скучен разговор. Продължиха да измислят разни места и имена на хора, които живеят там. Най-лошото беше, че този перко имаше много преструвански глас, такъв един уморен, снобски глас. Също като момиче. Хич не се поколеба да ми обсеби момичето, копелето. За миг дори си помислих, че ще влезе и в таксито след представлението, защо вървя с нас близо две преки, но каза, че имал среща с някаква компания перковци на коктейл. Можех да си ги представя насядали около някой бар, с идиотските си жилетки на квадрати, как критикуват пиеси и книги и жени с тези уморени, снобски гласове. Убиват ме тези момчета. Докато дойдем до таксито, вече бях намразил моята Сали, след като слушах това престорено Алдовърско копеле близо десет часа. Готов бях да си я откарам дома, честна дума, но тя каза:
— Имам чудесна идея! — Идеите й бяха все чудесни. — Слушай — продължи тя, — в колко часа трябва да си бъдеш у вас за вечеря? Искам да кажа, бързаш ли? Трябва ли да си бъдеш у дома в определен час?
— Аз ли? Не. Никакъв определен час — казах аз. По-голяма истина никога не е изричана, братче. — Защо?
— Хайде да отидем да се пързаляме на кънки в „Рейдио сити“. — Ето какви й бяха вечно идеите.
— Да отидем да се пързаляме в „Рейдио сити“ ли? Искаш да кажеш още сега?
— Само за около един час, не повече. Не искаш ли? Ако не искаш, то…
— Не съм казал, че не искам — отговорих аз. — Разбира се, ще отидем, щом искаш.
— Ами наистина ли искаш? Недей само да го казваш, ако не е искрено. Искам да кажа, на мен ми е все едно ще отидем ли или не.
Уж де!
— Можеш да ми вземеш под наем от тези чудни полички за кънки — каза Сали.
— Така направи миналата седмица Джанет Кълц.
Ето защо се беше толкова запалила. Искаше да се види в една от тези полички, които едва стигат под задника.
И така, отидохме и след като ни дадоха кънките, дадоха на Сали и една такава синя поличка, която едва й прикриваше задника. Ама наистина страшно й отиваше. Трябва да призная. Но да не мислите, че тя не съзнаваше това? Все излизаше пред мене, за да мога да виждам колко хубаво задниче има. И наистина беше много хубаво. Трябва да призная.
Но най-смешното е, че ние бяхме най-загубените кънкьори на пързалката. Точно така, най-загубените. А при това имаше и други загубени. Глезените на моята Сали се огъваха така, че почти опираха в леда. И не само бяха адски глупави за гледане, но и сигурно адски я боляха. Моите поне ме боляха. Трябва да сме представлявали чудесна гледка. И най-лошото беше, че имаше най-малко двеста души кибици, които си нямаха друга работа, ами стърчаха наоколо да гледат как хората се претрепват.